Мануела Станукова – Тиха стая

Мануела Станукова пред БНР: За натиска към щастие

Мануела Станукова — Wed, 14 Apr 2021 18:44:37 +0000

В края на месец март всяка година от 2012 г. насам излиза Световният доклад за щастието. В него стандартно се публикува класация на страните в света, подредени по нивото на преживяване на щастие на гражданите им (ако се чудите, България е на 88-о място от 149 държави). Тази година, фокусът на доклада е и върху ефекта от пандемичната ситуация върху нивото на щастие и оценка на това как различните държави и управлeнието в тях адресира ситуацията.

И макар начинът ни на живот и усещането ни за преживяване на щастливи моменти да претърпяха промени в следствие на пандемичната ситуация, като че ли един феномен, усилващ се в последните години, се запазва, а именно натискът към щастие. На 20-ти март, Световния ден на щастието, Мануела Станукова говори на тази тема пред Семейно радио по БНР – програма Христо Ботев.

Какво е щастие, има ли стремеж или дори натиск към щастие в обществото, на какво се дължи той и дали щастието е крайната дейстинация, към която се стремим – това са въпроси, чиито отговори можете да чуете в записа.

За отричането на промяната

Мануела Станукова — Mon, 07 Dec 2020 17:06:02 +0000

За някои от нас сегашната ситуация, пандемията, промени драстично начина ни на живот и наложи нови изисквания, нов ритъм и нова (но постоянно присъстваща) несигурност и усещане за нестабилност. За други, тези неща се случиха в по-малка степен. Интересно е, обаче, че има една група хора, с които се срещам често насполедък. Запитани как им се отразява ситуацията, те споделят: „Ааа, ми никак – нищо не се промени за мен, така че няма какво да ми се отразява!“. Или – „При нас си е все същото, какво да се е променило?!“
Признавам си, първоначално, тези отговори ме изпълваха с озадачение и даже лека завист. Целият свят изглежда се промени, но ето – в него, се оказва, има някакви острови на извънземно затишие, които по никакъв начин не са засегнати… Мислейки върху това, се сетих за нещо, което от години е крайъгълно разбиране за мен, а именно – системното мислене. Разглеждаме всяка единица като система от взаимносвързани части – например собственото ни тяло, семейството, екипа, организацията, приятелския кръг, групата по танци, класа на детето, държавата и т.н. Основен принцип в системния подход, е че каквито промени да се случват някъде в системата, те се отразяват на цялата система и всички други нейни части – в една или друга степен. Да вземем пример – нараняваме коляното си -> цялото ни тяло се пренарежда за известно време, за да даде възможност за възстановяване на този елемент, натоварваме повече мускулите на други места или другия ни крак, променяме ангажиментите и плановете си и т.н. Едно дете от класа на сина ни е болно – синът ни остава вкъщи, а ние нагласяме ежедневието си в следващите 10 дни, дебнейки него и останалата част от семействоото за симптоми и опитвайки се да наместим работните си ангажименти с тези на обучител, готвач, детегледачка и т.н. Или, просто казано, всяка една промяна в някоя от системите, от които сме част, ни се отразява. Засяга ни, и то понякога повече, отколкото ни се иска да допуснем или приемем.
Разбира се, начинът ни на реакция на тази промяна, е нещото, върху което имаме контрол. За някои от нас е по-лесно да се справим и да се върнем максимално близо до равновесното си нормално състояние; за други – далеч по-трудно. Факторите, които обуславят степента на трудност са както обективни (среда, подкрепа, битови условия, логистика и т.н.), така и субективни – нашите емоционални реакции, начина ни на възприятие на случилото се и капацитета за адаптация, наличен ни към конкретния момент. Затова, със сигурност има големи разлики във възприятието за обема и влиянието на настоящите промени между хората.
Но, във всеки случай, промяната е факт. И нуждата от адаптация, също. Именно съпротивата срещу това разбиране е нещото, което можем да видим в последно време като реакция на сегашната ситуация – и на индивидуално ниво, и на ниво екипи, общество, държава и т.н. Хора, които продължават да се опитват да живеят по абсолютно същия начин като преди; хора, които очакват от другите същото като преди, без да вземат предвид промените в чуждото ежедневие и т.н. Хора, защитаващи нуждата от стабилност и сигурност по краен и отричащ релаността начин.
В реакциите около нас наблюдаваме доста често и другата крайност – тази на хората, които „свръх-реагират“ на случващото, поставяйки невъзможни и нереалистични изисквания към себе си, другите и системата. Това са хората, които се справят със страха от случващото се, опитвайки се да се „свръх-адаптират“. Тяхната защита е да поставят себе си и другите в ситуации на строги жертви, ограничения и мерки, които може да не са обективно нужни. А тяхното оръжие да се поддържат активни е гневът срещу другите, които не спазват същите норми.
В този текст, обаче, се спирам не на тях, а на другата група отричащи, защото като че ли голяма част от усилията в управлението на пандемията бяха насочени именно към помощ за „свръх-реагиращите“. И може би на другата група, преживяваща алтернативната крайност по темата, бе отделено доста по-малко внимание.
Отричането на промяната и нейните последствия за нас е абсолютно естествена човешка реакция на най-верния спътник на всяка една промяна – страхът (независимо дали от болката от загубата на старото или от новото, неизвестното, неясното). Също толкова естествено е да искаме да запазим статуквото, защото то ни дава усещане за сигурност и контрол. Появява се една емоционално обусловена вяра (граничеща на моменти с арогантна свръх-увереност), че ако правим целенасочени опити да запазим ежедневието си точно такова, каквото е било, то то така ще си остане. Тази вяра често ни прави слепи дори за реални промени, които са настъпили или настъпват, само и само за да се запази у нас усещането за стабилност и спокойствие. Поради което се ражда и отговорът: „Промяна – не ме засяга, моето ежедневие си е същото“.
А проблемът е, че този отговор не е адаптивен и всички губим от него. Съпротивляващият се елемент пречи на самия себе си, губейки време, сили и енергия в опит да запазва нещо незапазимо. Директно свързаните с него трябва да се справят от една страна с преките последствия от липсата на адаптация, а от друга – със собствената си емоционална реакция на чуждото поведение (споменете си началото на пандемията, когато въпросите „как да убедим близките си, че…“ и „как да не се ядосваме на другите“ бяха едни от основните, задавани в уебинари и уъркшопи на психологическа тематика). И цялата система губи, защото преминаването през промяната и приспособяването ѝ се забавят значително и правопропорцианално на всеки такъв елемент в нея.
Какво можем да направим тогава? Да приемем, че колкото и да ни се иска, плановете ни ще търпят не една или две промени – дори могат да пропаднат напълно. И че нещата, на които сме разчитали у себе си и другите – точност, коректност, сигурност и постоянство, са все още там, но не изглеждат по същия начин като преди. И че за известно време, ситуацията ще е такава. А това приемане, само по себе си, дава много сила и пространство. Защото когато таб-овете на „как да продължим по същия начин“ и „не, няма такава промяна“ бъдат затворени в главите ни, те престават да товарят работната памет и нашият „процесор“ започва да има капацитета да отвори нови, може би по-полезни, като например „какви възможности се откриват пред мен/нас сега?“.

Какво е коучинг?

Мануела Станукова — Sun, 15 Nov 2020 22:14:42 +0000

Чудили ли сте се какво значат изрази като «реализиране на потенциала ни», «трансформиращо пътешествие», «преоткриване на себе си» и други подобни, които често срещаме в описанието коучинг програми?
Често описваме коучинга може като процес на качествено общуване и партниране, открит разговори с конкретна цел и краен резултат. И се сблъскваме с въпроси за това как така в един процес на общуване може да се случи «трансформация», «преоткриване» и това не е ли преувеличаване и маркетинг трик? Все пак, говорим за комуникация между двама души, какво я прави толкова специална?
Зад тези въпроси като че ли лежи едно смътно очакване за магичност – «отивам на коучинг, случва се нещо и след края излизам нов човек». Първо, е важно е да си дадем сметка, че коучингът не е магична практика, която коучът «прави» на своя клиент. Второ, в коучинг процеса няма подмяна на същността на човека, а има свързване с нашата истинска същност и важните за нас неща, по начин, който ни подпомага да култивираме в себе си знанието и силата да достигаме сами до желаните от нас цели.
Коучингът е процес , в който желаният краен резултат се реализира само, ако има пълна ангажираност и ясна посока на работа по време на сесиите, и отговорност от страна клиента за това да пренася и ползва резултатите от сесиите в своето ежедневие. В този процес има както пространство за размисъл, за вглеждане и преосмисляне, така и същинска, при това нелека работа по осъществяване на заложените цели, експериментиране и справяне с препятствия по пътя.
В този смисъл, силата, «специалното», дори «магията» на коучинга като подход е именно начинът, по който се свързват клиента и коуча – чрез създаване на среда на доверие, безопасност, безоценъчно приемане на всичките аспекти на личността. Това пространство, което се създава помежду им, позволява искреност, смъкване на маските, вглеждане, осъзнаване, дълбочина, предизвикване и креативност за откриване на решенията. Така, в коучинга, търсеният краен резултат за клиента не е плод на обикновена транзакция («аз ти плащам, а ти ми даваш решение») или пък на някакво чудо, а на изграждане на партньорство, което води до фокусирана работа за достигане до желаната дестинация. Защото никой не започва коучинг с идеята просто да остане там, където е в момента.
Затова, ви оставяме с въпроса «къде бихте искали да стигнете вие във вашето лично пътешествие»?