Това е съвсем реална история, в която аз трябваше да направя избор да повярвам ли в сценария със засегнатия близък човек, да изпитвам ли неясна вина или да потърся друго обяснение. Тогава се опитах да оценя доколкото може обективно колко вероятен е този сценарий и съществуват ли други възможни. Понеже познавам човека отдавна, допуснах, че се намира във фаза от живота си, в която не му се говори и е ограничил силно контактите си. Имаше и факти в подкрепа на тази теория. Повече от година по-късно човекът започна да комуникира отново. През това време аз не насилвах рестартирането на нашите отношения, но и по въпросите, по които имаше нужда от неговото мнение, не спрях да опитвам да го получа. И най-накрая получих  Донякъде изненадващо, но изведнъж нещата започнаха да приличат на такива, каквито бяха, а намек за обида не усетих. На практика, май се оказах права за алтернативния сценарий.

Много често нашият ум е склонен да режисира филми, които ние възприемаме като реални. В момента, в който това се случи, сценарият, който сме създали, започва собствен живот и има реални отражения върху нашето ежедневие. Всяка интерпретация, която умът ни продуцира, предизвиква на първо време спектър от емоции. В моя случай, ако бях възприела сценария с нанесената обида, това щяха да са вина, безпокойство и усещане за загуба. Тези емоции пък често провокират действия или бездействия. Например, бих могла да започна да пиша първоначално извинителни съобщения, последвани от още и още. Ако човекът не ми отговори, е много реално извинителните съобщения да се трансформират в обвинителни – „защо не ми отговаряш, това ли съм заслужила, държиш се отвратително“. Със задълбочаване на ситуацията може да се стигне и до по-терминална еднопосочна комуникация от типа „слагам край на нашите отношения“. Всеки може да си представи възможните резултати, един от които е, че отношенията между двете страни трудно биха могли да бъдат същите, както преди, ако междувременно са се настанили толкова негативни емоции и обвинения.

Примерите от реалността, в които мозъкът ни ражда сценарии, могат да бъдат безкрайни, но за илюстрация – ето още няколко:

• Клиент връща рязък мейл на резултат по проект, който му пращаме, в който казва, че това категорично не е нещото, за което сме се разбрали. Първи сценарий – клиентът не ме харесва и не му пука толкова за проекта, но му е важно да се държи „шефски“. Емоции – яд, гняв, огорчение. Възможна реакция – агресивен отговор, в който защитаваме защо това е точно онова, за което сме се разбрали. Когато сме в спокойно състояние, можем лесно да се сетим какви ще бъдат последствията от това действие. Твърде вероятно е да влезем в спор, който няма да бъде продуктивен и ще задълбочи проблем, който е вероятно да не съществува към началния момент. Алтернативен сценарий е да допуснем, че е възможно някъде да сме се разминали по пътя на уговорките или клиентът да не разбира докрай добре какво му пращаме. Тогава емоциите биха били различни – може би леко напрежение, леко раздразнение, а действията – фокусирани върху намирането на решение. Тоест, по-скоро ще се свържем с клиента, за да изчистим недоразбирането. Вторият сценарий определено ни върши по-добра работа.
• Искаме да подарим на родителите си пътуване със самолет. Те обаче се дърпат, отказват подаръка и реакцията им въобще не е толкова ентусиазирана, каквато сме очаквали. Първи интерпретации – въобще не оценяват усилията, които полагаме да ги зарадваме, толкова са неблагодарни. Възможна реакция – врътваме се обидени и не си говорим известно време. Последствията са влошени, макар и временно отношения, и едно статично напрежение, което със сигурност усещаме заради дискомфорта да сме в обтегнати отношения с близки хора. А алтернативното обяснение може да бъде – не са летели със самолет, не знаят чужд език, ще им коства много повече психическо напрежение, отколкото на нас, за да се решат на това пътуване. Говорим за ниво на разбиране, което ако присъства, емоциите нямат голям интензитет и са с позитивен оттенък – на емпатия и съчувствие. Тогава възможните реакции са много – да се опитаме да демонстрираме разбиране, да намерим начин да ги подкрепим и успокоим страховете им или да се откажем от тази форма на подарък. При всички случаи тези реакции вече щадят и усилват близостта ни с тях.
• Споделяме наша идея с колега и той започва да обяснява защо тя няма как да се реализира. Първи сценарий – този ме подценява, винаги е против идеи, които не е измислил сам, много е лесно да се критикува, вместо да се раждат решения. Емоциите – недоволство, гняв, усещане за липса на признание, разочарование. Реакциите също могат да са различни – да влезем в спор и да се конфронтираме или да се оттеглим и дистанцираме. Алтернатива е да допуснем, че колегата има начин на мислене, фокусиран върху търсене на проблеми, което е много ценно, защото помага за намиране на решения и отстраняване на подводни камъни. Тогава сред емоциите, които вероятно ще изпитаме, ще има раздразнение, но в много по-лека степен, но ще има и любопитство. Реакцията ни ще бъде насочена към това, да разберем какво се крие зад извадените аргументи и има ли конкретни решения, които човекът вижда. От това ще имаме ние самите добавена стойност.

Режисирането на филми в главата ни е част от нашето ежедневие и няма как да го избегнем. Защото това е механизмът, по който нашият мозък осмисля света. Ние инстинктивно правим допускания за това какво и защо се случва, за да го разберем по-добре. Но има няколко техники, които да помогнат да раждаме и алтернативни сценарии, които да ни извадят от силните емоции, които често спонтанните сценарии пораждат и да вкарат ума ни в рационален режим на мислене.

Аз, лично, използвам за себе си следните няколко стъпки, които ми помагат да се изваждам от собствените си филми и да се оглеждам за алтернативни перспективи:

• Когато регистрирам, че умът ми създава сценарий, целенасочено се опитвам да генерирам и други обяснения за ситуацията, освен първоначално възникналото.
• Помага ми да си запиша идеите, до които съм достигнала, и оценявам всяка интерпретация (включително първоначалната) по следните параметри – колко реалистичен е този сценарий, има ли факти, които са в негова подкрепа, има ли факти, които му противоречат, какви биха били действията ми във всеки от сценариите и какви биха били възможните последствия от тях. Ако имам съмнения в преценката си, питам някой приятел, колега или друг близък човек за мнение.
• Избирам си алтернативно обяснение, което оценявам като най-реалистично и което, ако възприема – би ми донесло най-позитивни резултати.

Някои сигурно са чували притчата за слона и слепците, които като чули че в селото е дошъл слон, решили да разберат какво е това животно. Единият хванал хобота и казал, че прилича на змия, другият стиснал ухото и казал, че животното е като палмово листо, третият прегърнал крака и настоявал, че животното прилича на стълб и т.н. Идеята на тази история е да покаже, че нашето възприемане на реалността зависи от гледната ни точка. А тя в повечето случаи е ограничена. Умът ни обаче има свойството да търси пълнота и сам си генерира факти и детайли, които не винаги обективно съществуват. Така, оставайки само  със собствената си гледна точка, често рискуваме да оперираме в изкривена и донякъде измислена реалност, която много често е родена от страховете ни и лошия ни минал опит. Имайки осъзнатостта за това обаче, имаме и силата да избираме и други обяснения и сценарии, извън първоначално режисираните от нашия ум.

Например – семейство, роднини, приятели… От тях се очаква да помагат винаги. Тази генерална нагласа по принцип не е полезна, защото е дълбоко невярна. Членовете на семейството, роднините, приятелите и така нататък си имат своите житейски борби и ситуации и не винаги имат ресурсите да бъдат насреща, когато имаме нужда от тях. Въпреки че често ни се притичват на помощ, дори, когато им е трудно. Понякога не си даваме достатъчно сметка колко е коствало на някой да ни подкрепи и приемаме нещата за даденост. Което спомага за формиране на горната нагласа.

– Аз правя толкова много за другите, така че си е съвсем в реда на нещата и те да го правят за мен.
Да, ама не, както казваше един мой бивш шеф. Това, че правим нещо за другите, си е наше решение, базирано на различна мотивация – дали, защото искаме да ги зарадваме, дали защото ни пука за тях и не искаме да страдат, дали защото това ни доставя удоволствие, дали защото смятаме, че така трябва или очакваме да ни отвърнат със същото при нужда. Това все си е нашата мотивация в комбинация с нашата възможност да помогнем. И никой не ни е длъжен с нищо, за да очакваме обратното във всяка една ситуация.

– Щях да се справя и сам, така че не е кой знае каква работа.
Даже и да е вярно, някой ни е спестил време и усилия, които сме инвестирали в нещо друго, вместо да се мъчим да откриваме топлата вода. И по принцип това е доста арогантна нагласа към света, защото няма човек, който да е експерт по всичко. 

Изброените по-горе твърдения може да са верни отчасти или напълно в някои ситуации. Важното е обаче, че те са препятствие пред това да изпитаме истинско чувство на благодарност към хората, които ни подкрепят.

А благодарността не е толкова ценна за другите, колкото за нас самите. Е, да – важно е да забелязват нашата подкрепа и да я оценяват. Това със сигурност спомага за създаване и поддържане на стабилни и дълготрайни взаимоотношения, основани на взаимно зачитане.

И все пак – ако успеете да извикате такива моменти, в които сте изпитвали силно чувство на признателност, припомнете си усещанията. Мога да опиша какво усетих аз при последния такъв по-ярък случай. Детето ми си счупи крака преди десетина дни, беше в друг град… И наши приятели направиха много в тази важна за нас ситуация. Бяха до него, когато ние не можехме, докараха го до София, препоръчаха и организираха подходящо място за бързо оказване на първа помощ и лечение, без чакане и удължаване на агонията и стреса.  

Вечерта, когато всичко критично мина, и чувството на благодарност се отприщи, усещах топлина в цялото тяло, изпълненост и цялостност. Сякаш вярата в доброто, оптимизма, позитивизма и цялата красота на живота и отношенията между хората не можеше да се събере в тялото ми.

И това е ключовият момент.

Благодарността генерира толкова огромна позитивна енергия, че има способността да ни презарежда, да ни дава сили, вяра, кураж, да ни прави по-силни и устойчиви на ежедневните предизвикателства.

В забързания ход на деня често ни е трудно да спрем, да поемем дъх и да дадем възможност на моментите да се разгърнат – да им отделим време, да ги осмислим и оценим. Така често пропускаме и не отчитаме нещата, за които можем да бъдем благодарни.

Има събития в деня ни, които понякога не забелязваме, но за които можем да сме благодарни. И дори не е нужно да са неща, които някой е направил за нас. Може да е нещо, което ние сме направили за себе си или просто стечение на обстоятелствата. Умът ни обаче обичайно е погълнат от негативните събития и тревоги и по-рядко – от позитивните случки.  

Ако си изградим навик да отделяме по 5 минути в деня си, в които да мислим целенасочено за какво сме благодарни днес, това може да се превърне в наш неизтощаем източник на вътрешна енергия. Личният ни двигател, който можем да презареждаме непрекъснато и който да ни захранва със сила да посрещаме ежедневните предизвикателства по-стабилни и по-спокойни.

Започвам с най-важната и времеемка задача за деня и….първо изскачат непланирани неща за утре, за които живеех с идеята, че са готови, но се оказва, че имат нужда да се пренаправят. Ама не просто да се пренаправят, а да се измисли концептуално как точно да стане това. В този момент звъни куриер да обясни, че трябва да се организира специален транспорт на една пратка, защото не можело да остане в офиса, заемала място. Въпросът трябва да е разрешен до края на деня. В ранен следобед става очевидно, че единият младеж трябва да бъде прегледан от лекар още днес. И в цялата картинка не броим броя влизания в стаята, в която работя хоум офис, с въпроси и желания от всякакъв тип.

С две думи – ден, който ти се иска забравиш.

Само че вечерта се замислих и си направих следната равносметка. Притесненията за детето отпаднаха, защото имахме назначено лечение. Оказа се не толкова страшно. Въпросът с пратката беше разрешен благополучно със съдействието на куриерите, за което съм им благодарна. Нещата, които трябваше да се пренаправят непланирано, станаха по-смислени и работещи и бяха оценени положително от клиента.  А оная важната и времеемка задача бях докарала почти до края, оставаше ми малко. За следващия ден се отложиха срещи, които отвориха прозорец да наваксам и дори не се налагаше да работя вечерта.

Разказвам тази история не, за да се оплаквам, да будя съчувствие или да претендирам за уникален ден. Всички си ги имаме. Фокусът тук е върху способността да виждаме и другата страна на монетата, хубавото и как това умение се отразява на нас – хората.

Когато се случи поредица от непланирани събития, част от които с “проблемен” оттенък, стресът, който се се генерира в тялото, е голям. Ако се поддадем на вълната от напрежение и ѝ се оставим, стресът вместо да се разтовари, продължава да се натрупва. Чувстваме се провалени, разочаровани, напрегнати, разтревожени. Започваме да създаваме сценарии в главата си и под влиянието на стресовата реакция, тези сценарии не само, че не ни помагат да се справим със ситуацията, но допълнително изчерпват ресурсите ни…

Способността да спрем за момент и да потърсим положителното в деня играе ролята на прекъсвач на тази реакция. Освен това като оценим хубавото и на душата ни олеква, зареждаме се с енергия, нивата на адреналин спадат и идва желаното спокойствие. Връща се и способността да се насладим на чашата вино, хубавата книга, разходката с кучето или на играта с децата. Или най-малкото, ни оставя с усещане, че е имало смисъл. Защото много неща можем да изтърпим и приемем, когато те имат смисъл за нас.

Понякога изглежда по-лесно да се оставим на негативните емоции, безпомощността и негативизма, които се раждат и от мислите ни, и от това, че се закачаме за тях и ги приемаме за единствената реалност, вместо да положим съзнателни усилия да се изкараме от тях. Но тези усилия се възнаграждават.

Да, някои ще кажат, че има хора оптимисти, има и песимисти. И на оптимистите им е къде къде по-лесно да виждат хубавото. И така да е. И да сме от песимистите, пак нямаме полза да оставаме дълго в негативни преживявания, защото те се отразяват по сходен начин на всички хора, независимо от нагласата им. А и това да можем да открием позитивите в случващото се не е форма на вродено розовогледство. Напротив, това е зрял механизъм за осмисляне на опита, извличане на уроци и генериране на позитивна валута, с която да боравим в напрегнатото ежедневие.

Разбира се, има дни или ситуации, в които нямаме силите и възможността да го направим. И това е напълно ок. Понякога не сме готови да видим веднага другата страна. Понякога не успяваме да обърнем монетата и да потърсим смисъла. В такива моменти е важно да бъдем добри към себе си, да не се осъждаме, че точно в момента нямаме какво хубаво да кажем по адрес на ситуацията, да пийнем едно и да оставим за момент нещата такива, каквито ги виждаме в момента. Понякога имаме нужда от повече време и пространство, за да успеем да си позволим да потърсим хубавото. И да, понякога е напълно възможно хубавото да изглежда като „е, можеше и да е много по-зле “.  

Смяната на фокуса и способността да видим и оценим позитивните неща, които ни се случват, може да се тренира систематично и да се изгради като навик. Ще ви споделя няколко начина, които могат да помогнат това да се случи.

Единият е всяка вечер да отделяме време, за да благодарим за 3 неща, които са ни се случили през деня (или да обърнем внимание на 3 хубави неща, които сме успели да направим). Можем да се връщаме целенасочено към минали трудни ситуации и да ги разглеждаме от сегашна перспектива, задавайки си въпроси за това какво сме успели да научим и какво са ни дали.

Друг подход е, когато ситуацията отмине, да помислим за нея през следните въпроси:
1. Как тази ситуация ме предизвика да изляза от зоната си на комфорт? Какво ми дава възможност да развия?

2. Какво е важно да знам занапред, така че да мога да се справям още по-успешно в такива ситуации? Какво разбрах/научих, благодарение на случилото се?

3. Какво нямаше да е възможно, ако не се беше случила тази ситуация?

4. Какво имам повече след тази ситуация, което нямаше да имам, ако не се беше случила?

Така например, може да установим, че неработещите няколко функции на лаптопа ни, които ни създават редовни проблеми, са сигнал, че имаме нужда да се научим да боравим по-умно с устройството и с новите му функции. Или че един невзет изпит може да е възможност да минем през стар материал отново, с нови очи и разбиране. Или че ако не ни се беше случила конкретна травма, нямаше да разберем колко важно е за нас движението и съответно – да започнем да прилагаме правилна грижа за възстановяването ни. И много други.

В обобщение, развиването на способността ни да виждаме хубавото може да бъде нашият неизчерпаем източник на енергия, който поддържа вътрешната ни устойчивост на стрес и повишава капацитета ни да се справяме успешно с ежедневните предизвикателства.

Едно време и аз хич не ги обичах. Наистина е доста неприятно усещане да си инвестирал време и да си мислил как да стане нещо, за да ти кажат защо няма да стане. Но с годините се научих да ги харесвам.

Повечето хора от този тип не са хейтъри в истинския смисъл на думата. Според речника, хейтър е човек, който не може да бъде щастлив с успеха на другите, който не иска да е на тяхно място, но му доставя удоволствие да ги накара да се почувстват зле.  Добре де, някои сигурно са и такива, но определено – не всички.

На повечето хора, които се сдобиват с това прозвище, просто мозъкът им работи на принципа да открива проблемите. И ако се чувстват спокойни в средата, в която се намират, свободно започват да ги изреждат.  Това често са по-тревожни хора, които са настроени мисловно на вълна опасности или предотвратяване на рискове. В някои случаи този тип реакция може и да е техният начин да доминират над другите, но често е и техният начин на грижа за другите. А понякога е просто мисловен навик, който може да се модифицира.

Ако си позволим да ги приемаме и слушаме спокойно и без емоции, могат и да ни свършат половината риск анализ по идеите, което си е чист бонус. Много често в нещата, които казват като пречки, има резон и полезност. Можем да си вземем тези, които считаме за валидни и да помислим как да направим така, че да ги преодолеем.

И друго съм забелязала. Повечето от този тип хора може и да започват с това как нещо няма да стане, но впоследствие всъщност намират начини да се случи. Само дето леко са ни изправили на нокти в началото.

Изработила съм си с опита и една стратегия, която в повечето случаи ми върши работа, когато срещам такава реакция. Имам си сет от въпроси, които да задам:

• Нещата, които казваш, означават ли, че мислиш, че няма никакъв хляб в тази идея?

Когато конфронтираме някого с крайно твърдение (в случая – няма никакъв хляб в идеята), по-често реакцията е на отрицание. По-вероятно е фалшивият “хейтър” да ви отговори, че всъщност вижда стойност в това, което споделяте, като посочва аспекти, които е добре да се вземат под внимание при реализирането й.

• Не съм сигурна, че те разбирам правилно. Какво точно се опитваш да ми кажеш?

В много случаи непосредствената първоначална реакция се излива по не особено ясен и структуриран начин и ни е трудно, сблъсквайки се с нея, да разберем какво е посланието, което получаваме. Затова аз си питам и обикновено започвам да получавам много по-конкретни и смислени отговори.

• Според теб има ли какво да се направи, за да се случат нещата?

Този въпрос върши страхотна работа, защото измества фокуса от търсенето на проблеми към търсенето на решения. А тези хора могат да измислят решения също толкова добре, колкото и да откриват пречки. Има и други положителни ефекти от въпроса – ангажира хората с измислянето на план за действие от една страна и демонстрира зачитане – от друга.

Разбира се, много по-лесен щеше да е животът, ако нарочените за “хейтъри” започваха изказванията си с “Виждам потенциал в тази идея, наистина може да се получи нещо добро. Виждам и някои потенциални пречки, искате ли да ги обсъдим?”.

Това обаче трудно ще се случи, ако в главите на всички около тях те са “мрънкачите”. Познавам супер стойностни хора, които са започнали сами да говорят за себе си и да се представят като “хейтъри”. “Нали всички ми обясняват, че съм хейтър”, “Както е известно, аз съм мрънкалникът на групата”, “Май по-добре да си мълча, че само изнервям обстановката” и т.н.  Те до такава степен са влезли в ролята, която им отредена от околните, че нямат достатъчно ресурс да излязат от нея.   

Така че, ако искаме да да излязат от роля, можем да спрем да се държим с тях като с “хейтъри” и да спрем да подхранваме груповото схващане, че са такива.

Как става това ли? Опитваме се да не се затваряме, когато получим обичайната за тях реакция. Ползваме горните въпроси, за да ги изведем от нея. Демонстрираме уважение и зачитане на мнението им. И като си изградим поне базово ниво на доверие – връщаме обратна връзка. Смислената обратна връзка би звучала от сорта на “Когато имам нова идея, ти си един от първите хора, на които избирам да я споделя, защото знам, че ще ми помогнеш да намеря и премахна пречките пред реализирането й. Иска ми се, когато ти я разказвам за първи път, първо да получавам мнението ти дали в нея има стойност и резон като цяло и после да минаваме към по-детайлен анализ. Когато започнем директно от поблемите, често оставам с усещането, че мислиш, че идеята ми не става.”

Тази последната част с промяната изисква голямо търпение и упоритост и ако не ни е важна, може и да не й се посвещаваме. Но определено има смисъл да откриваме и използваме полезното, което хората от този тип често ни дават, въпреки че не е по най-добрия начин.

Не харесвам разочарованието. Като бях по-млада, съм се питала какво мога да направя, за да го избегна на всяка цена. Сега знам, че това няма как да стане. Няма как да не правиш нищо, защото може да си разочарован от резултата. Не е реалистично да си кажеш, няма да изграждам отношения, защото може човекът да ме разочарова. Това би било равно на това да решим, че няма да живеем, защото  така и така изходът е ясен.

Затова да си стиснем ръцете, че разочарованието е неизменна част от живота и искаме, не искаме – ще се срещаме с него понякога.

Как да не седим в разочарованието прекалено дълго, това е въпросът. Ето, разочаровани сме. Проект, в който сме вложили много усилия, знание, безсънни нощи, не получава признанието, което сме очаквали. Или наш приятел, на който сме разчитали да ни помогне в трудна ситуация, ни казва, че няма какво да направи. Яд ни е, гневни сме, чувстваме се несправедливо ограбени или предадени.

Стъпка 1: да си дадем време  и отворим пространство за емоциите

Няма как да подтиснем разочарованието и свързаните с него неприятни усещания. Тоест – има, но то си остава някъде вътре в нас и се трупа и не е ясно как, в кой момент и накъде ще избие. Така че първото, което можем да направим, е да си дадем малко време, в което емоциите са добре дошли. Това ни дава възможност да ги разгледаме, да ги познаем кои са и да им кажем “добре дошли”.

Стъпка 2: да ги разгледаме една по една

Например тъгата – какво я поражда? В горните примери възможни отговори са – загуба на очаквано признание, загуба на очаквана подкрепа, някой може да каже – загуба на приятел. Колко обаче генерална е тази загуба? Дали неполучаването на една конкретна форма на признание на проекта ни е равна на тотално непризнаване на неговата стойност? Едва ли. Сигурно имаме получена позитивна обратна връзка за него от хора, които го ползват, от клиент и т.н. Дали отказът от подкрепа в една дадена ситуация от наш приятел е равен на загуба на този приятел? Едва ли. И ние не можем да помогнем на наши приятели всеки път, но това не значи, че не ги ценим и не ни пука за тях. А подкрепа можем вероятно да намерим и от другаде, ако помислим. Така че, да си потъгуваме, без да слагаме генерални етикети на загубата, която преживяваме.

Или друга емоция – гневът. Какво го поражда? Може би смятаме, че е ужасно несправедливо, че не са ни благодарили и похвалили публично за проекта. Приемаме го като липса на оценка на стойността му. Или „предателството“ на нашия приятел го предизвиква. Човекът, на който сме имали безкрайно доверие и сме помогнали хиляди пъти… Но дали липсата на публична похвала обезценява стойността на проекта? Едва ли, обичайно не правим нещата с основна цел да ни хвалят. По-често мотивите ни са да направим на някого живота по-лесен и по-добър. Това е истинската стойност, за която се борим. Предава ли ни наистина приятеля ни? Със сигурност предава някакви наши очаквания, но това не прави от него непременно „предател“ и човек, на когото не може да се разчита.

Разбира се, всяка история си има предистория и контекст. Тук идеята е да илюстрирам как би изглеждало едно по-внимателно вглеждане в емоциите и техните провокатори. Този анализ със сигурност намалява тяхната сила и ни кара да се почувстваме по-добре.

Споделянето с близки хора също помага, защото ни дава усещане за разбиране и често – алтернативни гледни точки.

Стъпка 3: да приемем, надградим и продължим

Беше хубаво да стане, ама не стана. Това е положението и няма смисъл да продължаваме да циклим до безкрай, да трупаме емоции лавинообразно и да правим обобщени изводи за живота си и за собствената си стойност на база конкретно разочарование. Имам много ясни примери в живота, когато въпреки разочарованието, съм продължавала да действам в същата посока за нещо и следващия път то ми е донасяло положителния резултат, който съм търсила – удовлетворение, признание, подкрепа, съзидание. Някой път времето на нещо не е дошло още. Хората казват, че не можеш да се насладиш истински на успеха, ако не си преживял и поражение. Аз не съм съвсем съгласна, определено бих се наслаждавала пълноценно на успеха и без да търпя загуби преди него. Обаче това е утопия.

Да разгледаме пак проекта от примера. Само да пожелаем, можем да си вземем и позитивното от него. Забавлявали сме се, докато го правим, научили сме нови неща, стигнали сме ново ниво на умение, помогнали сме на някого. Трудно е да виждаш хубавото, когато си се концентрирал върху неприятните усещания. Ама във всяко нещо има и обратна страна на медала, защото животът е в равновесие. Този приятел сега не ми помогна, но мога да си спомня всички други ситуации, в които ме е подкрепил. Сега може би ще ми помогне друг.

Често разочарованието идва и с уроци. Ако ги открием, можем да надградим опита си и следващия път да се поздравим с успех и да се отдадем на приятните преживявания, които той носи.

И накрая – да затворим страницата със случката и да продължим напред.

Споделям на приятел, че пиша по тази тема. Той шеговито ме пита дали да чака текст за новото начало. Аз обаче не приемам рестарта като ново начало, а само като ново ускорение. Фокусът тук е върху способността ни да толерираме негативните усещания, да ги разбираме и интегрираме, защото така по-бързо ще дадем път на и ще си разрешим да изпитаме други – по-приятни и зареждащи.

Понякога не си даваме напълно сметка как непрекъснато създаваме очаквания у другите или те волно или неволно създават такива у нас. И каква огромна роля играят в живота ни тези очаквания. Удовлетворените ни карат да се чувстваме спокойни, сигурни, доволни, понякога дори щастливи. Но неудовлетворените ни вкарват в режим на неприятни за нас усещания – тревога, безпокойство, несигурност, напрежение, разочарование, разклатено доверие.

Познато ли ви е усещането, когато не знаете какво става с важни за вас неща? Аз го наричам “във въздуха” и си признавам, че нямам голям толеранс към него.

Така се чувствам, когато някой е казал, че ще направи нещо в определен срок, срокът идва, а нещото не е направено или поне аз нямам идея какво се случва с него.

В такива ситуации доверието ми в човека е разклатено, защото се чувствам излъгана, и ми се налага да полагам допълнителни усилия, за да успокоя напрежението, което неизвестността неминуемо ми носи.

И в работата, и в личния живот, това как управляваме очакванията на другите се отразява на качеството на взаимоотношенията, които изграждаме с тях.

Опитът ми показва, че има няколко основни причини, които често водят до неудовлетворени очаквания.

Номер 1: несподелени очаквания

Например партньорът ви ви казва, че ще вземе детето от детска градина днес. Не е казал в колко, но базирано на личния си опит и предпочитания за това как да се случат нещата, вие вече сте си представили, че той ще вземе детето в 5 и когато се приберете в 6 от работа, вече ще бъдат вкъщи. Прибирате се и не заварвате никого. Притеснение – какво се случва, да не е забравил и детето да стои само в градината и т.н. В действителност двамата са отишли да се почерпят някъде или да поиграят навън.

Друг пример – ваш колега ви казва, че може да изпълни задачата, която му възлагате, за един ден. Вие се съгласявате. Минава един ден, но задачата не е изпълнена и сте обхванати от напрежение, че няма да предадете проекта навреме. В действителност колегата ви е имал предвид, че ще му отнеме един ден да я изпълни, но не е казал в кой ден ще го направи.

И партньорът, и колегата от горните примери, са създали очаквания, почти сигурно без да си дадат сметка, че са го направили. Вероятно и двамата имат обратни очаквания към вас – колегата да му дадете конкретен краен срок, след който изпълнението на задачата няма смисъл за вас, партньорът – че ще използвате това време да направите нещо за себе си, за което все не ви остава време.

Важно е да си даваме сметка, че с думи и действия, често несъзнавано, създаваме очаквания у другите и те у нас. И в наша власт е да ги направим споделени като ги конкретизираме. Достатъчно е да търсим уеднаквяване на разбирането с другия човек по няколко параметъра – какво ще стане точно, кога точно ще стане, необходимо ли е нещо друго да се случи, за да стане това, ако има пречки за случване на договореното или нужда от допълнителна информация – как ще си комуникираме.

Номер 2: липса на комуникация

Всички сме хора и ни се случва или да не сме преценили правилно силите си да свършим нещо в даден срок, или да поемем ангажимент, който не сме съобразили с друга задача в календара, или просто животът ни поднася нещо, което не сме очаквали и не сме могли да предвидим и то ни пречи да изпълним дадено обещание.

В тези ситуации най-доброто нещо, което можем да направим, е да сигнализираме на другия човек. Така си гарантираме, че той знае какво се случва, получаваме възможност да обсъдим алтернативни срокове и най-вече – даваме му възможност да намери друго решение, ако това се налага.

Често, от притеснение, че се дъним, какво ще си помислят за нас или от неглижиране на ситуацията (нищо няма да стане, ако малко закъснея), избираме да замълчим, докато не намерим време да свършим обещаното. Човекът започва да ни търси, а ние не отговаряме и дори започваме да се дразним, че ни притиска. Резултатът е логичен – обтегнати отношения и нарушено доверие.

Моят опит показва, че проактивната комуникация прави чудеса за отношенията с другите. В повечето ситуации е достатъчно само да драснем един ред, че не се справяме с нещо в обещания срок, но ще бъде готово за еди кога си. Когато това не е проблем за отсрещната страна, даже не получаваме отговор или получаваме само кратко потвърждение и всичко отново е с установени рамки. Няма напрежение, нерви, обвинения.

Редовната и навременна комуникация е най-ефективният инструмент за управление на чуждите очаквания. Комуникацията е важна и тогава, когато нищо не се променя спрямо първоначалните договорки. Особено, ако нещото, което сме обещали да направим, е по-сложно и минава през няколко стъпки. Тогава да даваме от време на време информация на другия какво е свършено до момента и какво остава да се направи, го кара да се чувства спокоен и удовлетворен.

Номер 3: обърнати роли

Често хората ме питат кой трябва да управлява очакванията в едно взаимодействие. Моят отговор е, че това е човекът, който трябва да достави обещаното в даден срок.  Например, наемате частен учител на детето си, който да го подготви за приемен изпит. Негова е отговорността да ви дава на определен период обратна връзка какъв е прогреса на детето ви спрямо крайната цел. Или колега от друг отдел трябва да изработи нещо, което да ползвате във вашия проект. Негова е отговорността да комуникира с вас какъв е статуса и при нужда от промени. Защото този, който прави нещото, е човекът, който конкролира информацията за него – дали има всичко необходимо, как се движи, срещнал ли е непредвидени пречки и т.н.

Не са рядкост обаче случаите, когато човекът, който трябва да получи даден резултат, непрекъснато търси информация и следи за редовно планиране и препланиране проактивно, тъй като не получава изобщо такава или не я получава навреме. Това може да бъде много изнервящо за този човек, тъй като се чувства като някой, който непрекъснато пита и прави нещо, което не му е работа. С две думи – безсилието на човека “с вързаните ръце”, който се опитва да направи нещо.  

Хубаво е да си даваме сметка, че непрекъснато с някого сме в отношения на “клиент – доставчик”. И клиентът е този, който казва какво му трябва, а доставчикът е отговорен веднъж съгласил се – да го достави в срока и във вида, които са договорени. 

Доброто управление на очакванията може да бъде ключът към дълготрайни и ползвотворни партньорства в живота ни, а неефективното да води до нестабилни отношения, с ниско ниво на доверие и непрекъсната нужда от изяснявания. И понеже логично предпочитаме първите, е важно да помним, че очакванията трябва да бъдат изяснени  и разбрани еднакво от всички замесени, а редовната и навременна комуникация и спазването на обещанията са основният инструмент за удовлетворяване на вече създадени очаквания. И да не забравяме, че често пъти фрустрацията, която изпитваме при неудовлетворени очаквания, е в резултат от идеята ни за постигнат консенсус, генерирана от нашия ум, а не от действително направени договорки с другите.

Споделям ги с вас:

1. Припомням си поне още няколко конкретни (иначе доста повече) сходни напрегнати ситуации, в които съм се справила успешно и си казвам: “Справяла съм се преди, ще се справя и сега!”
2. След това оставям всичко, което правя в момента, и записвам на лист нещата, които ме тревожат.
3. Обмислям всяко нещо поотделно, приоритизирам го по важност и спешност спрямо другите и му отделям време в календара си, когато ще се занимая с него.
4. Преценявам дали по някоя задача има кой да ми помогне и ако да, се обръщам към него.
5. След това захващам първата планирана задача от списъка.

И до днес си спомням една фраза на един будистки монах, която чух в някакъв сериал. Там той обясняваше на някого следното: “Ако нещо те притеснява, но има какво да направиш, няма смисъл да се притесняваш – просто го направи. Ако няма какво да направиш, отново няма смисъл да се притесняваш – приеми ситуацията.”

На база личния си опит съм забелязала, че е точно така – ако седиш в безпокойството си, без да правиш нищо, то се засилва като снежна топка и се превръща в паника. Обратно – планирането и предприемането на действия, понижава напрежението и ме връща в ефективно състояние.

И нека не се заблуждаваме. Живеем в среда, която се променя непрекъснато, изскачат нови и непланирани неща. Затова ми се налага почти ежедневно да препланирам. Въпросът е, че въпреки това – планирането винаги работи за мен.