И така, ние се тревожим и започваме да търсим решение, но понякога, ако мога да взаимствам от “Мечо Пух”, просто си седим и се тревожим. И често бъркаме тези две състояния – тревожейки се за нещо, ние си мислим, че търсим решение на проблема, но всъщност въобще не е така. Защото тревоженето и търсенето на решения са две съвсем различни, често коренно противоположни, състояния на мисленето.

По дефиниция, процесът на вземане на решение е позитивен, резултатно-ориентиран и целенасочен начин на мислене, минаващ през следните стъпки:

• Дефиниране на проблема и начина, по който ни касае – на какво трябва да реагираме всъщност, какво е заплашено в тази ситуация;
• Планиране на желан изход от ситуацията и позитивно крайно състояние – какво искаме да постигнем – връщане към предишно състояние или промяна на състоянието към по-позитивно за нас;
• Генериране на алтернативни варианти на реакция – kатрупване на варианти за действие, спрямо нашите възможности, ресурси и контекст, които биха довели до желаното състояние;
• Оценка на алтернативните варианти и избор на решение – рационално, а не емоционално, дефиниране на плюсове и минуси към всяка възможна алтернатива, спрямо възможните последици от прилагането й и вероятността ни за успех. Алтернативата с най-голям брой плюсове и най-малко рискове за нас, спрямо субективната ни оценка, е решението, което трябва да вземем.

Тревожността, от своя страна е свързана с мисленето за нещата, които могат да се объркат, да ни наранят или да доведат до лоши последици. След първоначалното идентифициране на заплашващия стимул (има риск за финансовото ни състояние, нямам време да си свърша задачите, детето вдига температура и какво ли още не), ние може да залепнем в обмисляне на негативните последици, в повтарящо се фантазиране на често катастрофални и нереалистични загуби и наранявания на важните за нас неща. Т.е., здравословният процес на разтревожване, който ни е фокусирал върху проблема, да се превърне в токсичен, защото сме заседнали в него и не продължаваме към търсенето на решения. Мисленето ни директно се прехвърля към едно бъдеще, в което не сме намерили решение и живеем в него, докато то изяжда силите и енергията ни. Или пък се поддаваме на склонността да предъвкваме минали подобни проблеми, в които изходът е бил лош за нас. Или настоящето изглежда като една сгъстяваща се мъгла от проблеми и безизходица, в която не можем да мръднем и крачка напред. Защото за нашия мозък, между това, което се е случило наистина, и това, което си фантазираме, че се случва, почти няма разлика. Светът на тревогата е светът, в който не сме намерили решение на проблема, а не, в който търсим неговото решение.

Търсенето на решение е позитивен процес на мислене, тревогата, като форма на страхова реакция, е негативен процес на мислене спрямо реалността. И е изключително важно да правим разлика между тях, защото множество изследвания са доказали, че колкото по-силна е емоцията, толкова по-ниско е нивото на рационално и обективно мислене. Ние хората трудно мислим и чувстваме едновременно и емоциите винаги имат склонността да вземат връх при което рискуваме разумът ни да не успява да използва пълния си капацитет за вземане на решения и да ни карат да действаме по не най-умния начин, на който по принцип сме способни. Ако останем в тях, страхът и тревожността изяждат силите ни и често ни карат да се чувстваме много по-малко способни да се погрижим за себе си, отколкото сме реално. Тласкат ни към преживяване на безпомощност и състояние на жертви на ситуации, в които всъщност имаме много повече сила и възможности за намиране на позитивен за нас изход.

Освен това, когато се притесняваме, са необходими много умствени усилия, за да спрем да се фокусираме върху заплахата и да преминем към по-целенасочено мислене. Това означава по-малко когнитивни ресурси, останали за реално решаване на проблема.

Въпреки тази съществена разлика, често си мислим, че тревоженето е продуктивен процес. Фокусираме се върху заплашващия стимул, превъртаме го отново и отново в главата, обмисляме възможни резултати (главно лошите) и отделяме много време и психическа енергия за това. Но не стигаме до никъде. Все едно натискаме силно педала на газта на колата, но не сме включили на предавка, която да задвижи колелата. В главата ни се разнася бучене, често гръмовно бучене, което ни заблуждава, че двигателят работи за излизане от ситуацията, но накрая не сме мръднали и сантиметър. И така изгаряме огромно количество психично гориво, без никакъв реален ефект.

Ето няколко идеи за това как да разберете дали просто се тревожите за проблема или мислите фокусирано за решаването му:

1) Огледайте вътрешния си свят и помислете как се чувствате. Напрегнати ли сте, притеснени и разстроени ли сте? Ако е така, може би в момента сте по-склонни да се тревожите, а не да мислите конструктивно.

Опитайте се да успокоите вътрешните си тревоги – поемете бавно и дълбоко въздух с диафрагмата. Направете го няколко пъти, но бъдете сигурни че е БАВНО и дълбоко. Внимавайте да не хипервентилирате, защото при ускорено дълбоко дишане в тялото нахлува рязко много кислород и може да се замаете. Целта е да забавите сърдечния ритъм, не да го ускорите. Ако това не помогне – спрете за малко да мислите по темата и направете нещо разтоварващо или разсейващо – излезте на разходка, направете леки упражнения, вземете душ или нещо дуго, чрез което знаете, че се разтоварвате най-ефективно. След това отново се върнете към решаването на проблема, но бъдете сигурни, че мислите за възможното решение, а не за възможните негативни последици, ако не намерите решение.  Т.е. уверете се, че мислите, а не – че се тревожите.

2) Ако усетите, че прекарвате много време, мислейки как нещата могат да се объркат и до какви, често катастрофални, последици могат да доведат – значи със сигурност се тревожите, а не мислите.

Не забравяйте, че фокусирането върху това, което НЕ искате да се случи, отнема време от по-продуктивното мислене. Вместо това, съсредоточете вниманието върху целите си – това може да улесни измислянето на път към постигането им. Мисленето за решението, помага за неутрализиране на мисленето за заплахата. Мислете за решенията, не за заплахата.

В такива ситуации много помага да се опитаме да „материализираме“ мислите си – да ги изговорим или още по-добре, да ги напишем. Почти винаги, имайки възможност да чуем мислите си „отстрани“, ние придобиваме власт да оценим тяхната обективност. В такива случаи преживяването „Ама аз наистина ли го мисля и вярвам това?!?“ е доста често срещано и много помага за овладяване на тревожността.

3) Докато размишлявате, веднага ли отхвърляте всичките си решения като неефективни? Ако е така, може би се тревожите, а не мислите.

Не забравяйте, че притеснението ни кара да се чувстваме песимистични относно бъдещето и този песимизъм се прехвърля като свръх-критичност към идеите ни за справяне. Често, когато сме тревожни, ние действаме инстинктивно и търсим спасение с познатите ни начини на реакция, в инстинктите и навиците си. Креативността ни спада и въображението ни, което стои в основите на всяко планиране и вземане на решение, става тромаво, главата ни сякаш е празна и трудно ни хрумват възможни решения на ситуацията. Опитайте се да не се цензурирате, давайте пространство на всяко възможно хрумнало ви решение и го обмислете като възможно такова. След като сте извадили от главата си на бял лист всички възможни хрумнали ви решения, генерирайте съзнателно и целенасочено плюсовете на всяко от тях. Едва след това се опитайте да оценявате вероятността за настъпване на рисковете, колкото се може по-обективно.

4) Усещате ли, че ви е трудно да се спрете на финален избор на решение, защото се притеснявате дали това е най-доброто възможно за вас в момента? Това е нормален процес на тревога при избора, преодолейте го.

Всяко решение е свързано със загубата на всички останали алтернативи. Когато сме заседнали в тази фаза на процеса на мислене, ние калкулираме само възможните загуби, възможните варианти как сами ще се прецакаме, ако изберем едно, а не друго. Това е естествен процес на колебание, но колкото по-дълго време седим в него, толкова повече той генерира допълнителна тревожност, която се прилепва към първоначалната тревожност от проблема. Давайте една стъпка напред, смело и с увереност, че това е най-доброто към момента, което искате и можете да направите, но имайки готовност да препланирате, ако по пътя излезе по-добра възможност. Именно това търсете – по-добра възможост, а не проблемите в собственото си решение и поведение.

Когато седнете и се съсредоточите върху даден проблем, опитайте се да го направите по открит, спокоен и неосъждащ себе си начин. Ясно дефинирайте проблема, посочете крайните си цели и мислете положително. Ако откриете, че попадате в негативно мислене (например, мислите за всичко, което може да се обърка), не се разочаровайте и не се отказвайте. Просто се опитайте да пуснете тези мисли и пренасочете ума си към самия проблем.

Мислете за решението, не за последиците, защото, ако мислите за последиците – вие се тревожите, а не търсите решение. А има толкова по-добри начини да си прекарате времето, от това да се тревожите.

Лъжата, на която сме били подложени от хора, които в една или друга степен са ни важни, може да бъде изключително нараняващо ни емоционално преживяване. Когато значими за нас хора или такива, от които зависим, ни излъжат или премълчат нещо, изпитваме силно усещане за несигурност. Светът става нестабилен, а от там – и нашето усещане за безопасност. Защото в един нереален, неистински, нестабилен свят, не можем да дефинираме адекватни възприятия на случващото се и реакция. И тогава се появява чувството на страх – ние сме заплашени, защото реалността не е такава, какво знаем, че е. Чувстваме се несигурни, параноидни, гневни и обидени, че ни причиняват това ужасно усещане –липсата на обективна истина, която да приемем за реалност. И това поражда мета страх – страхът, че човекът отсреща не може да бъде разбран, не можем да се свържем с него, че той прави неща, които ще ни наранят и ние не ги знаем какви са, но ги очакваме и не можем да обезопасим себе си в контакта с него. Човекът става черно-бял, той вече е една перманентна заплаха. И ние се фиксираме върху самия процес на стабилизиране на реалността, на търсене на истината и в името на това загърбваме понякога доста по-важни за нас неща в отношенията ни с този човек.

В същото време всички ние, хората, лъжем постоянно. Нарочно или неволно не казваме всичко и пропускаме неща, които може да са важни за отсрещната страна. Имаме втори и трети план на мотивация, които не споделяме с другите. Изопачаваме или премълчаваме информация. А понякога – просто си лъжем. Лъжем, за да изглежаме по-готини. Лъжем, за да спечелим материална или емоционална награда. Лъжем, за да избегнем емоционално или друго наказание, неодобрение, осъждане. Лъжем, за да не нараним другия. Лъжем, защото самите ние не харесваме това, което сме направили. Лъжем, за да съхраним, поради неясни страхове, личния си свят от другите. Лъжем, за да сме любезни и учтиви. Разбира се, има хора, които го правят по-често от другите. Но така или иначе – всички го правим. И постоянно можем да го очакваме от другите.

И когато това неизбежно се случи, ние сме много склонни да се „залепяме“ емоционално върху самия факт на лъжене, дори и това, за което човекът ни е излъгал, да не е от особена важност за нас. Ваш колега ви е излъгал, че е работил до 6 по проекта, а сте го видели в 5.30 да си тръгва от офиса. Проектът е станал супер, но какво от това – той ме лъже! Партньорът ви ви е казал, че е работил до 7 в офиса и след това се е прибрал и е сготвил вечеря, но по миризмата на бира от него, подозирате, че това не е точно така. И какво като ви е сготвил вечеря, той лъже!

Самият факт, че има нещо скрито за нас, че нещо не са ни казали, ни кара да се фиксираме върху това и инвестираме огромни лични емоционални ресурси в преживяване на събитието. Активираме страхове и тревоги и мислим как да се обезопасим срещу неясната заплаха. А понякога се втурваме да търсим истината и разрушаваме значими отношения и изхабяваме връзките си с другите, само защото искаме да постигнем непостижимото – те повече никога да не правят така. Да видят, че „тия не ни минават“ и винаги да са стабилни, честни носители на реалността. И често се получава един перпетум мобиле – колкото повече дебнем и ровим за истината, колкото по-параноидно се отнасяме към хората, толкова повече ни лъжат и се крият от нас. Колкото повече ровим за истината, толкова повече тя се закопава и става по-трудно да стигнем до нея и това може да се превърне в основен фокус на отношенията ни с един или повече хора.

А често лъжите са безвредни за нас, те обслужват цели на хората, които не ни касаят истински. И цялото изхабяване на личен ресурс и на отношенията с този „лъжец“ е всъщност абсолютно безсмислено за нас от житейска гледна точка. „Лъжата“ не ни наранява по никакъв начин, тя е просто продукт на волно или неволно преследване от човека на цели, които или не са нараняващи ни, или не са свързани с целите на отношенията ни с него.

Лесен начин да не пилеем личните си ресурси в такива ситуации е да си отговорим на въпроса  „И какво от това?“. Откриваме, че не са ни казали всичко, че хората си имат паралелни планове или право в очите са ни излъгали за някакъв факт. И какво от това? Какви са загубите за мен от тази лъжа? Кое ме дразни – че са ме излъгали или че това, за което са ме излъгали, ме наранява наистина? Да отсяваме реалните възможни поражения за нас и за важни за нас неща от въпросната „лъжа“. Това е въпрос на удържане на първоначалната параноидна реакция и стремежа да разкрием истината или да накажем “лъжеца”. Да се замислим – струва ли си да инвестирам негативно отношение и взаимодействие в разчоплянето на тази истина или не? Пука ли ми в действителност, че точно това са го премълчали или че са ме излъгали?

Защото често биваме лъгани от хора, с които изграждаме значими за нас отношения и има опасност да пожертваме важните за нас неща в името на разкриването на „лъжите“ им. И в такива случаи е по-добре да пазим силите си и отношенческия си ресурс с човека, за да можем да стигаме до истината, когато това е наистина важно за нас като прощаваме маловажните лъжи. Защото всички ние лъжем понякога, нали?

Да живея по-здравословно! Да отделям повече време на близките си! Да се грижа по-добре за дома си! Да ям по-малко! Да пуша по-малко! Да прекарвам по-малко време в електрони устройства! И какво ли не друго си „пожелаваме на себе си“…

Но после празниците свършват и ние се връщаме в изкушенията на рутината, навиците и страстите си. Идва времето на януарските провали.

Вътрешните ни импулси настояват да бъдат задоволени, тегли ни да правим неща, които осъзнаваме, че ни вредят. И ние се борим в някаква степен, но често изкушението надделява и ние му се поддаваме. И отново се връщаме към старите си навици. Махаме с ръка и си казваме „Ето, пак не стана, няма да се справя“ и се връщаме към навиците си с пълен размах.

Ето този момент, в който решаваме да спрем да се борим с желанията и навиците си, всъщност е много по-значим за това дали се грижим за себе си, отколкото моментът, в който се поддаваме на изкушението. Моментът на цялостно предаване, на отказ от целта е точката, в която взимаме по-важното решение. И това решение не е свързано с желанието да продължим по-стария начин, а с оценката на собствените ни сили за справяне и умението ни да си прощаваме грешките.

Защото желанието да направим пак онова, което ни влече да направим, е механизъм в мозъка – механизма на изкушението, на търсенето на наградата и удоволствието. А отказът от желанието да се грижим за себе си дългосрочно е съвсем друг механизъм и той не е свързан с удоволствието от правенето на „врeдните неща“.

Защо е важно да различаваме двете неща?

Защото първото има много силен емоционален интензитет и често е по-трудно да му устоим, но за щастие то е и много по-малко важното за живота ни. Всъщност, в голямата картинка на живота ни много по-важно е дали стоим на пътя на грижата за себе си, отколкото дали от време на време се спъваме, вървейки по него.

Какво означава това на практика?

Да речем, решили сме да спрем яденето на сладко, защото това се отразява зле на здравето ни. Но ни се яде. Много ни се яде. Мозъкът ни мечтае за наградата от удоволствието да усети сладкия вкус в устата. Изкушенията са навсякъде и в главата ни се въртят всякакви оправдателни механизми защо не е голяма работа, ако си хапнем малко шоколад.

И не издържаме. Отваряме шоколада и си хапваме. И мозъкът ни е в еуфория – той е получил мечтаната награда. Дали сме си онова, което искаме толкова силно още с първата хапка шоколад. В тази първа хапка са събрани 90% от цялото удоволствие от получаването на наградата. Вторият ред шоколад не е толкова вкусен, колкото първия, третият – още по-малко, и т.н.

За повечето ще е по-лесно да спрат да ядат шоколада там, отколкото да не хапнат и първия ред.

Цигарата е най-сладка на първите дръпки. Бирата е най-вкусна на първите глътки. Фейсбук е най-вълнуващ през първите 5 минути и т.н.

И това е моментът, в който вие трябва да си простите поддаването на желанието и да продължите по пътя на грижата са себе си. Да оставите шоколада, да изгасите цигарата, да излеете останалата бира. Взели сте си наградата от поддаването на желанието и вече ще ви е по-лесно да се борите с него. Да си спестите още шоколад, още цигари, още информационна интоксикация и загуба на време…

Това важи и за пропуските ни при развиване на позитивни навици. Поддаването на мързела и инерцията всъщност е същият стремеж към получаване на удоволствие от неправенето на нещо трудно. Претупаните тренировки, отложените ангажименти да се погрижим за себе си и близките си са малките „загуби“ по пътя на развититето ни. Поддайте им се за малко и след това се върнете на пътя.

Отлагате тренировката в 8? Нищо, направете я в 10, вече сте си взели кефа от отлагането. Не сте обърнали внимание на детето си след работа, както сте били решили? Нищо! Почетете му книжка по-дълго вечерта. Не сте оправили къщата снощи, както сте си обещали? Нищо, оправете 3-4 неща сега, защото целта ви е да имате по-оправена къща, не да живеете като една перфектна весия на себе си, която не сте.

Именно перфекционизмът е онзи капан, който ни кара да мислим, че ако не сме 100% успешни в промяната, значи няма смисъл да се опитваме да се променяме. Защото животът ни често е в сивата зона и ние не сме нито толкова бели образи колкото ни се иска, нито толкова черни – колкото ни се струва понякога. Така че януарските провали не са толкова важни. По-важно е дали през юни ще имате усещане, че сте на пътя на позитивната промяна спрямо „късметите“, които сте изтеглили за себе си.

• Каква е разликата между щастието и удоволствието?
• Как очакванията ни влияят на преживяването ни за щастие?
• Какво е успех и кой ни формира идеята за успех?
• От какво зависи щастието ни и как можем да повишим капацитета си за щастие?

И разбира се, говорим за семейството, продавачите на щастие и Стругаре

Какво е настойчивост и какво е устойчивост, като характеристики на човека, помагащи му да живее по-качествен живот?

Какво всъщност е качествен живот и как да го съхраним в условия на постоянен натиск от средата и промени в живота ни?

Как да разберем кога е време да спрем само да инвестираме в целите си и да се погрижим за капацитета си да продължим да инвестираме?

Какво е „Презареждане“ и как може да ни подкрепи да станем по-добра към нас версия на нас самите?

И разбира се, си говорим за изваяни спортни тела и токсични гуру персони.

През цялото време се опитвам да не обидя някой, но сигурно не си личи.

Приятно слушане, чувстване и мислене по темата (от 49 минута, нататък) и не се обиждайте или самобичувайте, всички сме хора!

Какво е бърнаута – събитие, състояние, диагноза или процес?

Как да го разпознаем?

И най-вече, как да го избегнем или да се справим с него?

В очакване на старта на програмата ни „Презареждане“, можете да чуете повече по темата за личното изчерпване в този епизод на подкаста Говори интернет, посветен на Бърнаута (започва на час и 27 мин. от началото, след рекламите).

Приятно слушане, чувстване и мислене по темата, колкото и да е неприятна!

Какво е тя?

Защо е важна?

Развива ли се или каквото –такова, аз съм си това, което съм?

Защо се променяме и защо ни е толкова трудно да го правим?

И безброй други въпроси и тук таме някой отговор (от 60-та минута нататък).

Приятно слушане, чувстване и мислене по темата!