Човек, с когото сме много близки, внезапно спира да връща обаждания, не отговаря на съобщения по никой канал, въобще – изчезва. Първата ми трактовка – нещо съм го обидила. И започвам да претеглям всичките си последни действия към него и да се опитвам да оценя какво съм направила, за да го засегна. Рационално погледнато – не намирам обективна причина за този развой на нещата. Ирационално – мога да си представя, че е възможно да се е обидил от нещо, което аз не приемам за обидно.
Това е съвсем реална история, в която аз трябваше да направя избор да повярвам ли в сценария със засегнатия близък човек, да изпитвам ли неясна вина или да потърся друго обяснение. Тогава се опитах да оценя доколкото може обективно колко вероятен е този сценарий и съществуват ли други възможни. Понеже познавам човека отдавна, допуснах, че се намира във фаза от живота си, в която не му се говори и е ограничил силно контактите си. Имаше и факти в подкрепа на тази теория. Повече от година по-късно човекът започна да комуникира отново. През това време аз не насилвах рестартирането на нашите отношения, но и по въпросите, по които имаше нужда от неговото мнение, не спрях да опитвам да го получа. И най-накрая получих Донякъде изненадващо, но изведнъж нещата започнаха да приличат на такива, каквито бяха, а намек за обида не усетих. На практика, май се оказах права за алтернативния сценарий.
Много често нашият ум е склонен да режисира филми, които ние възприемаме като реални. В момента, в който това се случи, сценарият, който сме създали, започва собствен живот и има реални отражения върху нашето ежедневие. Всяка интерпретация, която умът ни продуцира, предизвиква на първо време спектър от емоции. В моя случай, ако бях възприела сценария с нанесената обида, това щяха да са вина, безпокойство и усещане за загуба. Тези емоции пък често провокират действия или бездействия. Например, бих могла да започна да пиша първоначално извинителни съобщения, последвани от още и още. Ако човекът не ми отговори, е много реално извинителните съобщения да се трансформират в обвинителни – „защо не ми отговаряш, това ли съм заслужила, държиш се отвратително“. Със задълбочаване на ситуацията може да се стигне и до по-терминална еднопосочна комуникация от типа „слагам край на нашите отношения“. Всеки може да си представи възможните резултати, един от които е, че отношенията между двете страни трудно биха могли да бъдат същите, както преди, ако междувременно са се настанили толкова негативни емоции и обвинения.
Примерите от реалността, в които мозъкът ни ражда сценарии, могат да бъдат безкрайни, но за илюстрация – ето още няколко:
- Клиент връща рязък мейл на резултат по проект, който му пращаме, в който казва, че това категорично не е нещото, за което сме се разбрали. Първи сценарий – клиентът не ме харесва и не му пука толкова за проекта, но му е важно да се държи „шефски“. Емоции – яд, гняв, огорчение. Възможна реакция – агресивен отговор, в който защитаваме защо това е точно онова, за което сме се разбрали. Когато сме в спокойно състояние, можем лесно да се сетим какви ще бъдат последствията от това действие. Твърде вероятно е да влезем в спор, който няма да бъде продуктивен и ще задълбочи проблем, който е вероятно да не съществува към началния момент. Алтернативен сценарий е да допуснем, че е възможно някъде да сме се разминали по пътя на уговорките или клиентът да не разбира докрай добре какво му пращаме. Тогава емоциите биха били различни – може би леко напрежение, леко раздразнение, а действията – фокусирани върху намирането на решение. Тоест, по-скоро ще се свържем с клиента, за да изчистим недоразбирането. Вторият сценарий определено ни върши по-добра работа.
- Искаме да подарим на родителите си пътуване със самолет. Те обаче се дърпат, отказват подаръка и реакцията им въобще не е толкова ентусиазирана, каквато сме очаквали. Първи интерпретации – въобще не оценяват усилията, които полагаме да ги зарадваме, толкова са неблагодарни. Възможна реакция – врътваме се обидени и не си говорим известно време. Последствията са влошени, макар и временно отношения, и едно статично напрежение, което със сигурност усещаме заради дискомфорта да сме в обтегнати отношения с близки хора. А алтернативното обяснение може да бъде – не са летели със самолет, не знаят чужд език, ще им коства много повече психическо напрежение, отколкото на нас, за да се решат на това пътуване. Говорим за ниво на разбиране, което ако присъства, емоциите нямат голям интензитет и са с позитивен оттенък – на емпатия и съчувствие. Тогава възможните реакции са много – да се опитаме да демонстрираме разбиране, да намерим начин да ги подкрепим и успокоим страховете им или да се откажем от тази форма на подарък. При всички случаи тези реакции вече щадят и усилват близостта ни с тях.
- Споделяме наша идея с колега и той започва да обяснява защо тя няма как да се реализира. Първи сценарий – този ме подценява, винаги е против идеи, които не е измислил сам, много е лесно да се критикува, вместо да се раждат решения. Емоциите – недоволство, гняв, усещане за липса на признание, разочарование. Реакциите също могат да са различни – да влезем в спор и да се конфронтираме или да се оттеглим и дистанцираме. Алтернатива е да допуснем, че колегата има начин на мислене, фокусиран върху търсене на проблеми, което е много ценно, защото помага за намиране на решения и отстраняване на подводни камъни. Тогава сред емоциите, които вероятно ще изпитаме, ще има раздразнение, но в много по-лека степен, но ще има и любопитство. Реакцията ни ще бъде насочена към това, да разберем какво се крие зад извадените аргументи и има ли конкретни решения, които човекът вижда. От това ще имаме ние самите добавена стойност.
Режисирането на филми в главата ни е част от нашето ежедневие и няма как да го избегнем. Защото това е механизмът, по който нашият мозък осмисля света. Ние инстинктивно правим допускания за това какво и защо се случва, за да го разберем по-добре. Но има няколко техники, които да помогнат да раждаме и алтернативни сценарии, които да ни извадят от силните емоции, които често спонтанните сценарии пораждат и да вкарат ума ни в рационален режим на мислене.
Аз, лично, използвам за себе си следните няколко стъпки, които ми помагат да се изваждам от собствените си филми и да се оглеждам за алтернативни перспективи:
- Когато регистрирам, че умът ми създава сценарий, целенасочено се опитвам да генерирам и други обяснения за ситуацията, освен първоначално възникналото.
- Помага ми да си запиша идеите, до които съм достигнала, и оценявам всяка интерпретация (включително първоначалната) по следните параметри – колко реалистичен е този сценарий, има ли факти, които са в негова подкрепа, има ли факти, които му противоречат, какви биха били действията ми във всеки от сценариите и какви биха били възможните последствия от тях. Ако имам съмнения в преценката си, питам някой приятел, колега или друг близък човек за мнение.
- Избирам си алтернативно обяснение, което оценявам като най-реалистично и което, ако възприема – би ми донесло най-позитивни резултати.
Някои сигурно са чували притчата за слона и слепците, които като чули че в селото е дошъл слон, решили да разберат какво е това животно. Единият хванал хобота и казал, че прилича на змия, другият стиснал ухото и казал, че животното е като палмово листо, третият прегърнал крака и настоявал, че животното прилича на стълб и т.н. Идеята на тази история е да покаже, че нашето възприемане на реалността зависи от гледната ни точка. А тя в повечето случаи е ограничена. Умът ни обаче има свойството да търси пълнота и сам си генерира факти и детайли, които не винаги обективно съществуват. Така, оставайки само със собствената си гледна точка, често рискуваме да оперираме в изкривена и донякъде измислена реалност, която много често е родена от страховете ни и лошия ни минал опит. Имайки осъзнатостта за това обаче, имаме и силата да избираме и други обяснения и сценарии, извън първоначално режисираните от нашия ум.
