Здравейте, аз съм Слави Стоев, психолог и човек. Като всеки човек главата ми е пълна с очаквания и едно от тях е, че сега ще дочетете тази покана до край. 

Това е покана към вас, да се включите в уебинара Управление на личните очаквания, който ще водя на 7 декември от 18.00 ч.

В уебинара ще си говорим за това какво представляват очакванията. Онези  осъзнати или неосъзнати стандарти за нас, другите и света, които определят почти целия процес по преценка и планиране на живота ни. Онези стандарти, които психолозите наричат „очаквана награда“. И когато казвам „награда“ нямам предвид пари, медали и успехи, а просто светът да е такъв, какъвто ни се иска да е. Наградата може да бъде това как се държи партньорът ни, когато попадне на партито изненада за рождения му ден, което сме организирали. Или това, колегата да си изпълни обещанието. Или ваканцията ни да стане по начина, по който ни се иска. Или семейното празненство да е топло, уютно и забавно. Или пък реалността и вътрешното ни състояние да са такива, че да ни подкрепят да свършим всички задачи, които сме планирали за деня си.

Ще си говорим за това какво се случва в главите ни, когато не получим очакваната награда. За процеса на падане, както ние хората наричаме „разочарованието“ и процеса на изправяне след падането. За това как болката от непостигнатите награди може да влияе върху вземането на решения, отношенията ни с другите и вътрешната ни устойчивост и самооценка.

Ще си говорим за произхода и осъзнаването на очакванията към нас самите и живота ни и как да ги управляваме в името на едно по-добро битуване в собствения ни живот.

Ще си говорим за очакванията ни към другите и как управлението им може да ни направи по-пълноценни и печеливши от отношенията ни с хората около нас.

И за да имате реалистични очаквания: този уебинар няма да промени живота ви. Той може да ви даде различни идеи и перспективи към случващото се в съзнанието ви, така че ако ги използвате, да можете да управлявате по-ефективно вас самите и собствените си очаквания.

И разбира се, очаквам да се видим на 7 декември☺!

Весел ден,

Слави Стоев 😉

“Успях отново да намеря себе си и да се справя с трудните ситуации”

Ралица Куманова се определя като човек, който постоянно търси баланса в живота си – между професионалния и личния път, както и семейните ангажименти. Затова и в последните няколко години доста обръща внимание на теми, свързани с личностното развитие.

Занимава се с тестване на софтуер и в работата ѝ има доста динамика. Необходимо е човек да е много фокусиран и отговорен в изпълнението на задълженията си.

Попада на програмата “Презареждане” случайно, в период след загуба на близък роднина и доста сътресения в личния си живот. В този период на мини хаос от емоции и задължения тя има нужда от презареждане и връщане към стабилност.

В “Презареждане” тя успява да се обърне отново към емоциите си и да ги дефинира. Припомня си колко е важно да обръщаме внимание на важни неща като съня, например.

Сред предизвикателства за себе си в хода на “Презареждане” откроява това, да се научи да открива саботьорите в ежедневието си, тези мисловни модели, които понякога ни пречат да се справяме със задачите си.

Ралица споделя, че чрез програмата успява отново да намира себе си и да се справя с трудните ситуации. Например, често преди важни срещи, прилага дихателните практики, които е научила по време на “Презареждане” от Хриси. 

Препоръчва програмата на всеки, който иска да даде малко време на себе си и да се насочи към справяне с проблемите, като същевременно оценява положителните неща в своя живот.

Повече за преживяването на Ралица в „Презареждане“ може да научите от нея самата във видеото:

“Най-полезно за мен беше да разбера моите силни и слаби страни”

Срещаме те с част от участниците в първото издание на програма “Презареждане”.

Днес в тази поредица от интервюта представяме Радослава Величкова и ѝ благодарим, че разказва за своето преживяване.

1.  Разкажи ни малко за себе си и своя професионален път.

Казвам се Радослава Величкова (Ради), на 36 години съм. Майка на две прекрасни деца, Вяра (7) и Матей (3).

Моят професионален път започна още докато бях студентка в Софийски университет. Работих като продавач-консултант в „Marella“ и „Ermenegildo Zegna“ и тази първа работа ми даде много. Научих се как да общувам с по-претенциозни и богати хора и как да изграждам доверие.

След това започнах работа в IT компанията „Немечек“. В продължение на около 9 години бях в Sales екип, първо като бизнес консултант, а после – технически консултант. Отговарях за цялостната концепция по внедряване на софтуер за недвижими имоти, FM center. От първите срещи с клиента, анализ на структурата на организацията, в която ще се внедрява софтуер, внедряване и последващ support в рамките на обслужването на съответния клиент. „Немечек“ ми даде много не само от професионална гледна точка, но и от чисто човешка. Там изградих много трайни приятелства, които и досега поддържам.

След това реших рязко да сменя посоката на моето развитие, имах нужда от нещо ново. Преди 4 години започнах работа в „Медия Пат България“ – коренно различна от IT сферата. Фирмата е шведска, с офиси в Стокхолм, София, Копенхаген, Лондон, LA и др. Одитираме рекламни агенции как изпълняват обещания план за съответния клиент (например H&M), за съответния пазар. Аз отговарям за европейските пазари и основно работя с руски (който ми е майчин) и английски. От моите клиенти са H&M (9 пазара), Heineken (9 пазара), Pandora (3 пазара), Bosch (2 пазара), Arla (1 пазар), Kraft Heinz (6 пазара), Tchibo, Beiersdorf и др. 

2. Какво те привлече в програмата „Презареждане“. Защо реши да се включиш?

Реших да се включа в програмата „Презареждане“, защото имах нужда след дългото майчинство и пандемията да презаредя. А и да намеря себе си. Бях в дълъг размисъл дали да остана да работя в „Медия Пат“ или да търся отново нова работа.

Не на последно място, още от „Немечек“ познавах Нели и Слави. И когато Нели сподели за програмата „Презареждане“ във Facebook, бях убедена, че това е  моето място.

3. Кое беше най-полезно за теб в хода на програмата?

В хода на програмата ми беше най-полезно да разбера моите силни и слаби страни. Да науча много нови техники, както за овладяване на емоциите, така и как да се приема такава, каквато съм и да не си „набивам канчето“ и да бъда прекалено критична към себе си. Също така как през деня да намеря време и да „презаредя“. Как да си организирам деня така, че да успея да си свърша работата.

4. А кое беше най-предизвикателното?

Най-предизвикателното беше да се науча да си разпознавам емоциите, да ги приема, да се науча да ги овладявам. И другото предизвикателно беше, да пренапиша сценарий на някои случки от ежедневието си.

5. Днес, месеци след края на програмата, какво от наученото прилагаш най-често?

Днес, след месеци, винаги започвам деня си с подготовка за работа. Слагам си чаша кафе и вода на бюрото. Подготвям плана, в който разписвам какво ще правя през деня. Вечерта се опитвам да мина мислено през целия ден и да си дам равносметка кога и защо съм реагирала по еди кой си начин.

Всяка вечер преди лягане благодаря за всеки един миг от изминалия ден. Чувствам се адски добре, че успявам да бъда по-организирана и по-фокусирана.

6. Защо би препоръчала „Презареждане“ на свои колеги/ приятели?

Програмата бих я препоръчала на всеки, който има нужда да презареди, да намери себе си, да си отговори на въпросите, на които преди не е могъл да си отговори. Има толкова много нова и интересна информация и техники за работа със себе си, че според мен всеки, който реши да се запише, не би сбъркал да се впусне в това „приключение“.

За Маня и Хриси нищо не казах. Но искам да им благодаря за отдадеността и хъса, с който направиха всеки един модул. За онлайн срещите, в които обсъждахме как сме и как се чувстваме.

Благодаря, че ви има и че продължавате да „заразявате“ хората с положителни емоции всеки ден.

“Презареждане” 2022 вече е отворена за нови записвания. Цялостната програма за изграждане на вътрешна устойчивост и полезни навици за добър живот ще започне през февруари и ще продължи до май 2022 г. Само 50 участници ще имат възможност да се включат, като крайният срок за записване е 21 януари 2022 г.

„Презареждане” подкрепя участниците да подобрят качеството си на живот,  като им дава конкретни и практични инструменти, които могат да прилагат на ежедневна база.

Фокус на програмата е изграждането на вътрешна устойчивост –  личната способност да се справяме с предизвикателствата по възможно най-добрия начин, като се адаптираме към промените и се развиваме от опита, който получаваме. 

За целта програма “Презареждане” включва целенасочена грижа и практически упражнения за всеки от 4-те аспекта на нашата вътрешна устойчивост: Тяло, Емоции, Ум и Дух.

Програмата ще продължи 13 седмици и ще се провежда изцяло онлайн. Комбинира записани видео лекции и практики с онлайн срещи в реално време.

Таксата за участие е 300 лв.

“Презареждане” е създадена от експерти с доказан опит в практиката. Водещи на програмата са Мануела Станукова – Маня (опитен консултант, обучител и сертифициран коуч) и Христина Митовска (преподавател по йога и медитация).

Програмата е подходяща за всеки с интерес към личностното усъвършенстване, който търси израстване и изграждане на по-добра своя версия. Особено полезна е за мениджъри (хора на ръководни позиции, отговарящи за процеси, бюджети, екипи и компании), експерти (професионалисти, на които се налага да се напасват динамично към постоянно променящите се работни предизвикателства) и родители (работещи родители, които съчетават отговорностите, свързани с отглеждане на децата, и професионалната си реализация).

Участието в програмата дава достъп до:

  • 13+ видео лекции;
  • 13+ йога практики, медитации или конкретни техники;
  • 13 индивидуални упражнения за прилагане на наученото;
  • общност от съмишленици за споделяне и подкрепа;
  • 5 групови онлайн срещи с водещите;
  • 4 бонус практики;
  • допълнителни ресурси за гледане и четене.

Благодарение на онлайн формата участниците имат възможност да се включат от всяко място с интернет, в удобно за тях време и да управляват своето темпо.

След края на програмата участниците ще:

  • Знаят как да се грижат по-добре за своята енергия и личен капацитет;
  • Гледат на ежедневния стрес и справянето с него през нов, свеж и неочакван ъгъл;
  • Разбират по-добре как работи техният вътрешен свят (емоции и мисли), когато са под напрежение и как могат да се справят с тези ситуации;
  • Ползват техники, чрез които по-лесно да запазват самообладание в трудни моменти;
  • Могат да поглеждат на ежедневните проблеми през различни перспективи и да избират тази, която ще ги мобилизира и ще им помага да ги преодолеят;
  • Преоткрият важните за тях неща, на които искат да обръщат внимание в ежедневието си;
  • Ползват осъзнато вътрешната си сила, за да постигат желаната промяна и развитие;
  • Могат да изграждат полезни навици за поддържане на личната си енергия. 

Подробности за съдържанието на програмата, водещите и как да се запишете можете да откриете на страницата “Презареждане” 2022.

Човек, с когото сме много близки, внезапно спира да връща обаждания, не отговаря на съобщения по никой канал, въобще – изчезва. Първата ми трактовка – нещо съм го обидила. И започвам да претеглям всичките си последни действия към него и да се опитвам да оценя какво съм направила, за да го засегна. Рационално погледнато – не намирам обективна причина за този развой на нещата. Ирационално – мога да си представя, че е възможно да се е обидил от нещо, което аз не приемам за обидно.

Това е съвсем реална история, в която аз трябваше да направя избор да повярвам ли в сценария със засегнатия близък човек, да изпитвам ли неясна вина или да потърся друго обяснение. Тогава се опитах да оценя доколкото може обективно колко вероятен е този сценарий и съществуват ли други възможни. Понеже познавам човека отдавна, допуснах, че се намира във фаза от живота си, в която не му се говори и е ограничил силно контактите си. Имаше и факти в подкрепа на тази теория. Повече от година по-късно човекът започна да комуникира отново. През това време аз не насилвах рестартирането на нашите отношения, но и по въпросите, по които имаше нужда от неговото мнение, не спрях да опитвам да го получа. И най-накрая получих  Донякъде изненадващо, но изведнъж нещата започнаха да приличат на такива, каквито бяха, а намек за обида не усетих. На практика, май се оказах права за алтернативния сценарий.

Много често нашият ум е склонен да режисира филми, които ние възприемаме като реални. В момента, в който това се случи, сценарият, който сме създали, започва собствен живот и има реални отражения върху нашето ежедневие. Всяка интерпретация, която умът ни продуцира, предизвиква на първо време спектър от емоции. В моя случай, ако бях възприела сценария с нанесената обида, това щяха да са вина, безпокойство и усещане за загуба. Тези емоции пък често провокират действия или бездействия. Например, бих могла да започна да пиша първоначално извинителни съобщения, последвани от още и още. Ако човекът не ми отговори, е много реално извинителните съобщения да се трансформират в обвинителни – „защо не ми отговаряш, това ли съм заслужила, държиш се отвратително“. Със задълбочаване на ситуацията може да се стигне и до по-терминална еднопосочна комуникация от типа „слагам край на нашите отношения“. Всеки може да си представи възможните резултати, един от които е, че отношенията между двете страни трудно биха могли да бъдат същите, както преди, ако междувременно са се настанили толкова негативни емоции и обвинения.

Примерите от реалността, в които мозъкът ни ражда сценарии, могат да бъдат безкрайни, но за илюстрация – ето още няколко:

  • Клиент връща рязък мейл на резултат по проект, който му пращаме, в който казва, че това категорично не е нещото, за което сме се разбрали. Първи сценарий – клиентът не ме харесва и не му пука толкова за проекта, но му е важно да се държи „шефски“. Емоции – яд, гняв, огорчение. Възможна реакция – агресивен отговор, в който защитаваме защо това е точно онова, за което сме се разбрали. Когато сме в спокойно състояние, можем лесно да се сетим какви ще бъдат последствията от това действие. Твърде вероятно е да влезем в спор, който няма да бъде продуктивен и ще задълбочи проблем, който е вероятно да не съществува към началния момент. Алтернативен сценарий е да допуснем, че е възможно някъде да сме се разминали по пътя на уговорките или клиентът да не разбира докрай добре какво му пращаме. Тогава емоциите биха били различни – може би леко напрежение, леко раздразнение, а действията – фокусирани върху намирането на решение. Тоест, по-скоро ще се свържем с клиента, за да изчистим недоразбирането. Вторият сценарий определено ни върши по-добра работа.
  • Искаме да подарим на родителите си пътуване със самолет. Те обаче се дърпат, отказват подаръка и реакцията им въобще не е толкова ентусиазирана, каквато сме очаквали. Първи интерпретации – въобще не оценяват усилията, които полагаме да ги зарадваме, толкова са неблагодарни. Възможна реакция – врътваме се обидени и не си говорим известно време. Последствията са влошени, макар и временно отношения, и едно статично напрежение, което със сигурност усещаме заради дискомфорта да сме в обтегнати отношения с близки хора. А алтернативното обяснение може да бъде – не са летели със самолет, не знаят чужд език, ще им коства много повече психическо напрежение, отколкото на нас, за да се решат на това пътуване. Говорим за ниво на разбиране, което ако присъства, емоциите нямат голям интензитет и са с позитивен оттенък – на емпатия и съчувствие. Тогава възможните реакции са много – да се опитаме да демонстрираме разбиране, да намерим начин да ги подкрепим и успокоим страховете им или да се откажем от тази форма на подарък. При всички случаи тези реакции вече щадят и усилват близостта ни с тях.
  • Споделяме наша идея с колега и той започва да обяснява защо тя няма как да се реализира. Първи сценарий – този ме подценява, винаги е против идеи, които не е измислил сам, много е лесно да се критикува, вместо да се раждат решения. Емоциите – недоволство, гняв, усещане за липса на признание, разочарование. Реакциите също могат да са различни – да влезем в спор и да се конфронтираме или да се оттеглим и дистанцираме. Алтернатива е да допуснем, че колегата има начин на мислене, фокусиран върху търсене на проблеми, което е много ценно, защото помага за намиране на решения и отстраняване на подводни камъни. Тогава сред емоциите, които вероятно ще изпитаме, ще има раздразнение, но в много по-лека степен, но ще има и любопитство. Реакцията ни ще бъде насочена към това, да разберем какво се крие зад извадените аргументи и има ли конкретни решения, които човекът вижда. От това ще имаме ние самите добавена стойност.

Режисирането на филми в главата ни е част от нашето ежедневие и няма как да го избегнем. Защото това е механизмът, по който нашият мозък осмисля света. Ние инстинктивно правим допускания за това какво и защо се случва, за да го разберем по-добре. Но има няколко техники, които да помогнат да раждаме и алтернативни сценарии, които да ни извадят от силните емоции, които често спонтанните сценарии пораждат и да вкарат ума ни в рационален режим на мислене.

Аз, лично, използвам за себе си следните няколко стъпки, които ми помагат да се изваждам от собствените си филми и да се оглеждам за алтернативни перспективи:

  • Когато регистрирам, че умът ми създава сценарий, целенасочено се опитвам да генерирам и други обяснения за ситуацията, освен първоначално възникналото.
  • Помага ми да си запиша идеите, до които съм достигнала, и оценявам всяка интерпретация (включително първоначалната) по следните параметри – колко реалистичен е този сценарий, има ли факти, които са в негова подкрепа, има ли факти, които му противоречат, какви биха били действията ми във всеки от сценариите и какви биха били възможните последствия от тях. Ако имам съмнения в преценката си, питам някой приятел, колега или друг близък човек за мнение.
  • Избирам си алтернативно обяснение, което оценявам като най-реалистично и което, ако възприема – би ми донесло най-позитивни резултати.

Някои сигурно са чували притчата за слона и слепците, които като чули че в селото е дошъл слон, решили да разберат какво е това животно. Единият хванал хобота и казал, че прилича на змия, другият стиснал ухото и казал, че животното е като палмово листо, третият прегърнал крака и настоявал, че животното прилича на стълб и т.н. Идеята на тази история е да покаже, че нашето възприемане на реалността зависи от гледната ни точка. А тя в повечето случаи е ограничена. Умът ни обаче има свойството да търси пълнота и сам си генерира факти и детайли, които не винаги обективно съществуват. Така, оставайки само  със собствената си гледна точка, често рискуваме да оперираме в изкривена и донякъде измислена реалност, която много често е родена от страховете ни и лошия ни минал опит. Имайки осъзнатостта за това обаче, имаме и силата да избираме и други обяснения и сценарии, извън първоначално режисираните от нашия ум.

За да коригираме зрението си, тогава, когато то не е достатъчно добро и/или фокусирано слагаме очила с диоптри. За да се предпазим от слънцето, а и за да сме малко по-модерни, носим слънчеви такива.

В живота обаче понякога осъзнато, понякога не чак толкова, слагаме и едни други очила. Те много приличат на шапките на Де Боно (обуславящи поведенията и  ролите в един екип), но са много повече на брой и с различни рефлекторни функции.

Тези очила (на живота) до голяма степен определят как виждаме света, как виждаме другите, как гледаме и на себе си.

Тези очила обаче, никой не ни ги предписва, понякога са даже по-скоро вредни и разфокусирващи, отколкото помагащи ни да виждаме по-добре. До голяма степен ние избираме дали да сложим очилата на критика и да видим грешките, несъответствията и пропуските в работата на някой или да сложим очилата на подкрепящия и този, който ще се зарадва на добре свършената работа. Разбира се че е хубаво да сме критични и да гледаме детайлите. Просто понякога това не е най-важното. И това е май валидно и за много други ситуации от истинския живот.

Има една поговорка, която гласи “Виждаш толкова, колкото знаеш!”. Мога да се съглася с това твърдение и от опит да потвърдя, че понякога знанието слага онази леща на очилата на живота, която ни позволява да видим по-надълбоко, по-отвътре, по-голямата картинка на нещата. Малкият принц пък казва, че “истински се вижда само със сърцето” и той е прав. Не отричам. Ако използваме очилата на сърцето си, може би ще видим пък пъстрата палитра на емоциите, чувствата и многообразните нюанси на ценности, вярвания и поведения.

Но все си мисля, че някак от нас зависи. Да от контекста, обстоятелствата, опита, времето и фактите също. Но ние избираме какво да виждаме. И ако искаме да видим красивото, положителното и градивното, ще видим него. Ако искаме да видим правописната грешка, разместения слайд, разкопчаното копче или малката грешка, която всъщност е супер незначителна на фона на цялото, виждаме именно това. Не не твърдя, че не е хубаво да виждаме и грешките. Просто понякога да избираме да видим цялото с положителните очила може би е по-ценно и градивно. Малките грешки, пропуски и несъответствия да не са във фокуса. Понеже те са поправими. Даже ние можем да ги поправим, без да оставим лошото усещане и чувство да се настани както в нашите, така и в сърцата на другите.

Днес избирам да си сложа слънчевите очила. Но не тези, които предпазват от слънцето, а тези които ми помагат да виждам по-слънчево на нещата в живота. Помагат ми да видя хубавото, истинското и смисленото. Да му се порадвам и да се усмихна. Днес избирам да виждам светлината и красотата на живота. И ако случайно пред погледа ми попадне някоя сянка или сиво камъче, ще му се усмихна и ще погледна отвъд него. Тогава… тогава ще видя отново красотата.

Лятото е от онези прекрасни сезони, които ни подаряват както още няколко топли и светли часа през деня и немалко време, в което да се погрижим за себе си и да презаредим, отпочинем и преоткрием неща за правене. 

Именно затова споделяме няколко идеи за нещоправене в този така специфичен и хубав период. Идеята е да адресираме не само физическото здраве, което всички сме съгласни е от изключителна важност, но и нашето ментално и духовно здраве, без което всъщност физическото или няма никакъв смисъл или рано или късно бива компрометирано. Разбира се списъкът може да е много по-дълъг и разнообразен, посланието тук е да открием и запълним времето и вниманието си с интересни, смислени и презареждащи нещоправения. 

  1. Посадете цветя и билки на балкона! Макар пролетта да профуча покрай нас с бърза скорост, все още има вариант за засаждане на цветя и подобни на балкона. Ако нямате балкон, може и на прозореца, ако няма и такъв вариант, може да е във входа на блока или градинката пред него. 
  2. Разчистете и освежете градинката пред блока. Винаги съм се чудила защо в малките градове и села пространствата пред къщите са оправени, цветни и красиви, а в София и другите големи градове това е рядкост, да не кажа изключение. Тези пространства, казват, не са на никой конкретно, в същото време са общи. И не ги гледаме по 12 часа на ден. Обаче като мина покрай такава цъфнала градинка така ми се пълни сърцето с… все хубави мисли и намерения. 
  3. Нещоправене с ръце – пъзел, плетене, бижута, рисуване, бродиране, пирография… списъкът може да е много, много дълъг, според възможностите, желанията, предпочитанията и усещането. Всяко едно от тях е нещоправене и освен красив резултат носи и такова омиротворение и смирение, подобно на  най-дълбоката медитация и упражнения за ума.
  4. Омесете хляб/питка! Месенето винаги ми е носило усещане за смисъл, пълнота и цялост. Мирисът му в къщата пък може да направи всяко едно пространство по-уютно, топло и човешко. Може и да не ви се получи от първия път. Но смисълът на месенето не е в това колко вкусна и пухкава питка ще направиш, а как ще наречеш хляба, какво ще му поговориш и споделиш.
  5. Потичайте в парка или си пуснете някоя серия упражнения на компютъра и тренирайте. Няма нужда да обяснявам или цитирам всички изследвания, статистики и ползи от спортуването. Допаминът ви е гарантиран, тонусът е на лице, а и ще подготвите тялото за морските приключения!
  6. Онази купчинка с книги. Банално е, обаче колко често сме си казвали нямам време за четене. Ех, да можех да прочета и тази книга. А и съм убедена, че всеки (добре де почти всеки) има една купчинка с непрочетени книги и всеки път като мине през книжарница си взема и тази :)!
  7. Пренаредете дома си. Малко разместване и подреждане на мебелировката в друга композиция, могат да бъдат така свежа и симпатична промяна и усещане за ново и различно, която може да промени усещането и настроението ви.
  8. Напишете писмо до бъдещото си “аз”. Разкаже какво се случва сега, как се чувствате, какво ви тревожи. Опишете как изглежда света днес и как ви се иска да изглежда след 10 години. Разкажете какъв сте вие днес и какъв искате да бъдете след 10 години :)! 
  9. Поправете нещо в къщи. Всеки има най-малко един развален контакт, вратичка, дръжка, шкафче, кранче и какво ли още не. Ако нямате инструментите да го поправите, питайте съседите. Чудесен повод да се запознаете с тях и да ги питате как са. Ако и те не знаят, в интернет има толкова видеа, които могат да ви покажат. Това си е цяло нови хоби и умение, с което може впоследствие да се хвалите, че сте усвоили.
  10. Обадете се на близките и им кажете, че ги обичате, ей така без повод и причина.

А какви са вашите идеи за нещоправене за презареждане. Споделете и ни вдъхновете!

Споделяме с вас епизод на Естествен интелект, в който Слави представя гледната си точка за една от базовите емоции  – Гнева. Основните теми, около които върви дискусията, са:

  • Какво е гнева и какво да го правим, когато ни завладее?
  • Защо всъщност се ядосваме и можем ли да намалим степента, в която се чувстваме превзети от гнева?
  • Как да отсяваме важните от маловажните неща, за които се ядосваме?
  • За „праведния гняв“, „модерния гняв“ и оправданието ни да сме жестоки към другите.

И разбира се – за това само ние българите ли сме някакви специфични хора, които са ядосани на сънародниците си по принцип, и как това ни се отразява на чувството за социална свързаност.

Приятно слушане!

В края на месец март всяка година от 2012 г. насам излиза Световният доклад за щастието. В него стандартно се публикува класация на страните в света, подредени по нивото на преживяване на щастие на гражданите им (ако се чудите, България е на 88-о място от 149 държави). Тази година, фокусът на доклада е и върху ефекта от пандемичната ситуация върху нивото на щастие и оценка на това как различните държави и управлeнието в тях адресира ситуацията.

И макар начинът ни на живот и усещането ни за преживяване на щастливи моменти да претърпяха промени в следствие на пандемичната ситуация, като че ли един феномен, усилващ се в последните години, се запазва, а именно натискът към щастие. На 20-ти март, Световния ден на щастието, Мануела Станукова говори на тази тема пред Семейно радио по БНР – програма Христо Ботев. 

Какво е щастие, има ли стремеж или дори натиск към щастие в обществото, на какво се дължи той и дали щастието е крайната дейстинация, към която се стремим – това са въпроси, чиито отговори можете да чуете в записа.

Имам един момент на усещане за дълбока благодарност, който си спомням и до днес. Беше някъде в ранните години от основаването на нашата компания. Много труден и предизвикателен период, изпълнен с тестване и подреждане на бизнес модела, доказване на пазара и трупане на портфолио от доволни клиенти. В един ден се беше случило така, че няколко различни човека ми бяха помогнали да подредя процеси, в които нямах достатъчно опит и експертиза. В края на деня изпитах удовлетворение, съчетано с огромна благодарност към тях. Преживяването ми беше толкова интензивно, че имах чувството, че или не бях го изпитвала отдавна, или бях забравила какво е усещането от него.

Защото, едно е да си любезен човек и да казваш “Благодаря”, когато някой направи нещо за теб, и съвсем друго – да изпиташ благодарност наистина.

Предполагам, че способността ни да изпитваме благодарност зависи и от нашите нагласи към живота. Има такива, които според мен, са пречка пред това човек да изпита истинска признателност към друг:

Подкрепата, която получавам, ми се дължи. Другите са тук, за да ми служат.

Например – семейство, роднини, приятели… От тях се очаква да помагат винаги. Тази генерална нагласа по принцип не е полезна, защото е дълбоко невярна. Членовете на семейството, роднините, приятелите и така нататък си имат своите житейски борби и ситуации и не винаги имат ресурсите да бъдат насреща, когато имаме нужда от тях. Въпреки че често ни се притичват на помощ, дори, когато им е трудно. Понякога не си даваме достатъчно сметка колко е коствало на някой да ни подкрепи и приемаме нещата за даденост. Което спомага за формиране на горната нагласа.


Аз правя толкова много за другите, така че си е съвсем в реда на нещата и те да го правят за мен.
Да, ама не, както казваше един мой бивш шеф. Това, че правим нещо за другите, си е наше решение, базирано на различна мотивация – дали, защото искаме да ги зарадваме, дали защото ни пука за тях и не искаме да страдат, дали защото това ни доставя удоволствие, дали защото смятаме, че така трябва или очакваме да ни отвърнат със същото при нужда. Това все си е нашата мотивация в комбинация с нашата възможност да помогнем. И никой не ни е длъжен с нищо, за да очакваме обратното във всяка една ситуация.


– Щях да се справя и сам, така че не е кой знае каква работа.
Даже и да е вярно, някой ни е спестил време и усилия, които сме инвестирали в нещо друго, вместо да се мъчим да откриваме топлата вода. И по принцип това е доста арогантна нагласа към света, защото няма човек, който да е експерт по всичко. 


Изброените по-горе твърдения може да са верни отчасти или напълно в някои ситуации. Важното е обаче, че те са препятствие пред това да изпитаме истинско чувство на благодарност към хората, които ни подкрепят.

А благодарността не е толкова ценна за другите, колкото за нас самите. Е, да – важно е да забелязват нашата подкрепа и да я оценяват. Това със сигурност спомага за създаване и поддържане на стабилни и дълготрайни взаимоотношения, основани на взаимно зачитане.

И все пак – ако успеете да извикате такива моменти, в които сте изпитвали силно чувство на признателност, припомнете си усещанията. Мога да опиша какво усетих аз при последния такъв по-ярък случай. Детето ми си счупи крака преди десетина дни, беше в друг град… И наши приятели направиха много в тази важна за нас ситуация. Бяха до него, когато ние не можехме, докараха го до София, препоръчаха и организираха подходящо място за бързо оказване на първа помощ и лечение, без чакане и удължаване на агонията и стреса.  

Вечерта, когато всичко критично мина, и чувството на благодарност се отприщи, усещах топлина в цялото тяло, изпълненост и цялостност. Сякаш вярата в доброто, оптимизма, позитивизма и цялата красота на живота и отношенията между хората не можеше да се събере в тялото ми.

И това е ключовият момент.

Благодарността генерира толкова огромна позитивна енергия, че има способността да ни презарежда, да ни дава сили, вяра, кураж, да ни прави по-силни и устойчиви на ежедневните предизвикателства.

В забързания ход на деня често ни е трудно да спрем, да поемем дъх и да дадем възможност на моментите да се разгърнат – да им отделим време, да ги осмислим и оценим. Така често пропускаме и не отчитаме нещата, за които можем да бъдем благодарни.

Има събития в деня ни, които понякога не забелязваме, но за които можем да сме благодарни. И дори не е нужно да са неща, които някой е направил за нас. Може да е нещо, което ние сме направили за себе си или просто стечение на обстоятелствата. Умът ни обаче обичайно е погълнат от негативните събития и тревоги и по-рядко – от позитивните случки.  


Ако си изградим навик да отделяме по 5 минути в деня си, в които да мислим целенасочено за какво сме благодарни днес, това може да се превърне в наш неизтощаем източник на вътрешна енергия. Личният ни двигател, който можем да презареждаме непрекъснато и който да ни захранва със сила да посрещаме ежедневните предизвикателства по-стабилни и по-спокойни.