Всички си имаме проблеми. Вие си имате проблеми. Аз си имам проблеми. Проблемите са част от живота. Част от живота е и решаването на тези проблеми, за да може самият живот да продължи. И когато един проблем се появи, голям или малък, в нашия мозък се задействат специфични процеси на страхова реакция, които имат за цел да фокусират вниманието ни върху този проблем, за да успеем да му намерим решение. Това е основната функция на страха, тревогата, притеснението – да насочи вниманието ни към нещо, спрямо което трябва да предприемем действие, за да сме добре.

И така, ние се тревожим и започваме да търсим решение, но понякога, ако мога да взаимствам от “Мечо Пух”, просто си седим и се тревожим. И често бъркаме тези две състояния – тревожейки се за нещо, ние си мислим, че търсим решение на проблема, но всъщност въобще не е така. Защото тревоженето и търсенето на решения са две съвсем различни, често коренно противоположни, състояния на мисленето.

По дефиниция, процесът на вземане на решение е позитивен, резултатно-ориентиран и целенасочен начин на мислене, минаващ през следните стъпки:

  • Дефиниране на проблема и начина, по който ни касае – на какво трябва да реагираме всъщност, какво е заплашено в тази ситуация;
  • Планиране на желан изход от ситуацията и позитивно крайно състояние – какво искаме да постигнем – връщане към предишно състояние или промяна на състоянието към по-позитивно за нас;
  • Генериране на алтернативни варианти на реакция – kатрупване на варианти за действие, спрямо нашите възможности, ресурси и контекст, които биха довели до желаното състояние;
  • Оценка на алтернативните варианти и избор на решение – рационално, а не емоционално, дефиниране на плюсове и минуси към всяка възможна алтернатива, спрямо възможните последици от прилагането й и вероятността ни за успех. Алтернативата с най-голям брой плюсове и най-малко рискове за нас, спрямо субективната ни оценка, е решението, което трябва да вземем.

Тревожността, от своя страна е свързана с мисленето за нещата, които могат да се объркат, да ни наранят или да доведат до лоши последици. След първоначалното идентифициране на заплашващия стимул (има риск за финансовото ни състояние, нямам време да си свърша задачите, детето вдига температура и какво ли още не), ние може да залепнем в обмисляне на негативните последици, в повтарящо се фантазиране на често катастрофални и нереалистични загуби и наранявания на важните за нас неща. Т.е., здравословният процес на разтревожване, който ни е фокусирал върху проблема, да се превърне в токсичен, защото сме заседнали в него и не продължаваме към търсенето на решения. Мисленето ни директно се прехвърля към едно бъдеще, в което не сме намерили решение и живеем в него, докато то изяжда силите и енергията ни. Или пък се поддаваме на склонността да предъвкваме минали подобни проблеми, в които изходът е бил лош за нас. Или настоящето изглежда като една сгъстяваща се мъгла от проблеми и безизходица, в която не можем да мръднем и крачка напред. Защото за нашия мозък, между това, което се е случило наистина, и това, което си фантазираме, че се случва, почти няма разлика. Светът на тревогата е светът, в който не сме намерили решение на проблема, а не, в който търсим неговото решение.

Търсенето на решение е позитивен процес на мислене, тревогата, като форма на страхова реакция, е негативен процес на мислене спрямо реалността. И е изключително важно да правим разлика между тях, защото множество изследвания са доказали, че колкото по-силна е емоцията, толкова по-ниско е нивото на рационално и обективно мислене. Ние хората трудно мислим и чувстваме едновременно и емоциите винаги имат склонността да вземат връх при което рискуваме разумът ни да не успява да използва пълния си капацитет за вземане на решения и да ни карат да действаме по не най-умния начин, на който по принцип сме способни. Ако останем в тях, страхът и тревожността изяждат силите ни и често ни карат да се чувстваме много по-малко способни да се погрижим за себе си, отколкото сме реално. Тласкат ни към преживяване на безпомощност и състояние на жертви на ситуации, в които всъщност имаме много повече сила и възможности за намиране на позитивен за нас изход.

Освен това, когато се притесняваме, са необходими много умствени усилия, за да спрем да се фокусираме върху заплахата и да преминем към по-целенасочено мислене. Това означава по-малко когнитивни ресурси, останали за реално решаване на проблема.

Въпреки тази съществена разлика, често си мислим, че тревоженето е продуктивен процес. Фокусираме се върху заплашващия стимул, превъртаме го отново и отново в главата, обмисляме възможни резултати (главно лошите) и отделяме много време и психическа енергия за това. Но не стигаме до никъде. Все едно натискаме силно педала на газта на колата, но не сме включили на предавка, която да задвижи колелата. В главата ни се разнася бучене, често гръмовно бучене, което ни заблуждава, че двигателят работи за излизане от ситуацията, но накрая не сме мръднали и сантиметър. И така изгаряме огромно количество психично гориво, без никакъв реален ефект.

Ето няколко идеи за това как да разберете дали просто се тревожите за проблема или мислите фокусирано за решаването му:

1) Огледайте вътрешния си свят и помислете как се чувствате. Напрегнати ли сте, притеснени и разстроени ли сте? Ако е така, може би в момента сте по-склонни да се тревожите, а не да мислите конструктивно.

Опитайте се да успокоите вътрешните си тревоги – поемете бавно и дълбоко въздух с диафрагмата. Направете го няколко пъти, но бъдете сигурни че е БАВНО и дълбоко. Внимавайте да не хипервентилирате, защото при ускорено дълбоко дишане в тялото нахлува рязко много кислород и може да се замаете. Целта е да забавите сърдечния ритъм, не да го ускорите. Ако това не помогне – спрете за малко да мислите по темата и направете нещо разтоварващо или разсейващо – излезте на разходка, направете леки упражнения, вземете душ или нещо дуго, чрез което знаете, че се разтоварвате най-ефективно. След това отново се върнете към решаването на проблема, но бъдете сигурни, че мислите за възможното решение, а не за възможните негативни последици, ако не намерите решение.  Т.е. уверете се, че мислите, а не – че се тревожите.

2) Ако усетите, че прекарвате много време, мислейки как нещата могат да се объркат и до какви, често катастрофални, последици могат да доведат – значи със сигурност се тревожите, а не мислите.

Не забравяйте, че фокусирането върху това, което НЕ искате да се случи, отнема време от по-продуктивното мислене. Вместо това, съсредоточете вниманието върху целите си – това може да улесни измислянето на път към постигането им. Мисленето за решението, помага за неутрализиране на мисленето за заплахата. Мислете за решенията, не за заплахата.

В такива ситуации много помага да се опитаме да „материализираме“ мислите си – да ги изговорим или още по-добре, да ги напишем. Почти винаги, имайки възможност да чуем мислите си „отстрани“, ние придобиваме власт да оценим тяхната обективност. В такива случаи преживяването „Ама аз наистина ли го мисля и вярвам това?!?“ е доста често срещано и много помага за овладяване на тревожността.

3) Докато размишлявате, веднага ли отхвърляте всичките си решения като неефективни? Ако е така, може би се тревожите, а не мислите.

Не забравяйте, че притеснението ни кара да се чувстваме песимистични относно бъдещето и този песимизъм се прехвърля като свръх-критичност към идеите ни за справяне. Често, когато сме тревожни, ние действаме инстинктивно и търсим спасение с познатите ни начини на реакция, в инстинктите и навиците си. Креативността ни спада и въображението ни, което стои в основите на всяко планиране и вземане на решение, става тромаво, главата ни сякаш е празна и трудно ни хрумват възможни решения на ситуацията. Опитайте се да не се цензурирате, давайте пространство на всяко възможно хрумнало ви решение и го обмислете като възможно такова. След като сте извадили от главата си на бял лист всички възможни хрумнали ви решения, генерирайте съзнателно и целенасочено плюсовете на всяко от тях. Едва след това се опитайте да оценявате вероятността за настъпване на рисковете, колкото се може по-обективно.

4) Усещате ли, че ви е трудно да се спрете на финален избор на решение, защото се притеснявате дали това е най-доброто възможно за вас в момента? Това е нормален процес на тревога при избора, преодолейте го.

Всяко решение е свързано със загубата на всички останали алтернативи. Когато сме заседнали в тази фаза на процеса на мислене, ние калкулираме само възможните загуби, възможните варианти как сами ще се прецакаме, ако изберем едно, а не друго. Това е естествен процес на колебание, но колкото по-дълго време седим в него, толкова повече той генерира допълнителна тревожност, която се прилепва към първоначалната тревожност от проблема. Давайте една стъпка напред, смело и с увереност, че това е най-доброто към момента, което искате и можете да направите, но имайки готовност да препланирате, ако по пътя излезе по-добра възможност. Именно това търсете – по-добра възможост, а не проблемите в собственото си решение и поведение.

Когато седнете и се съсредоточите върху даден проблем, опитайте се да го направите по открит, спокоен и неосъждащ себе си начин. Ясно дефинирайте проблема, посочете крайните си цели и мислете положително. Ако откриете, че попадате в негативно мислене (например, мислите за всичко, което може да се обърка), не се разочаровайте и не се отказвайте. Просто се опитайте да пуснете тези мисли и пренасочете ума си към самия проблем.

Мислете за решението, не за последиците, защото, ако мислите за последиците – вие се тревожите, а не търсите решение. А има толкова по-добри начини да си прекарате времето, от това да се тревожите.

Вчера беше един от “онези” дни, в които изглежда, че всичко, което може да се обърка, се обърква. Три броя деца са вкъщи – едно двегодишно и двама шестгодишни юнаци. Последните не са на градина, защото са леко неразположени. Все пак, аз имам строен план за работа, който съм амбицирана да изпълня, защото задачите са важни, а и си имат срокове. А и мога да разчитам на помощник за децата.

Започвам с най-важната и времеемка задача за деня и….първо изскачат непланирани неща за утре, за които живеех с идеята, че са готови, но се оказва, че имат нужда да се пренаправят. Ама не просто да се пренаправят, а да се измисли концептуално как точно да стане това. В този момент звъни куриер да обясни, че трябва да се организира специален транспорт на една пратка, защото не можело да остане в офиса, заемала място. Въпросът трябва да е разрешен до края на деня. В ранен следобед става очевидно, че единият младеж трябва да бъде прегледан от лекар още днес. И в цялата картинка не броим броя влизания в стаята, в която работя хоум офис, с въпроси и желания от всякакъв тип.

С две думи – ден, който ти се иска забравиш.

Само че вечерта се замислих и си направих следната равносметка. Притесненията за детето отпаднаха, защото имахме назначено лечение. Оказа се не толкова страшно. Въпросът с пратката беше разрешен благополучно със съдействието на куриерите, за което съм им благодарна. Нещата, които трябваше да се пренаправят непланирано, станаха по-смислени и работещи и бяха оценени положително от клиента.  А оная важната и времеемка задача бях докарала почти до края, оставаше ми малко. За следващия ден се отложиха срещи, които отвориха прозорец да наваксам и дори не се налагаше да работя вечерта.

Разказвам тази история не, за да се оплаквам, да будя съчувствие или да претендирам за уникален ден. Всички си ги имаме. Фокусът тук е върху способността да виждаме и другата страна на монетата, хубавото и как това умение се отразява на нас – хората.

Когато се случи поредица от непланирани събития, част от които с “проблемен” оттенък, стресът, който се се генерира в тялото, е голям. Ако се поддадем на вълната от напрежение и ѝ се оставим, стресът вместо да се разтовари, продължава да се натрупва. Чувстваме се провалени, разочаровани, напрегнати, разтревожени. Започваме да създаваме сценарии в главата си и под влиянието на стресовата реакция, тези сценарии не само, че не ни помагат да се справим със ситуацията, но допълнително изчерпват ресурсите ни…

Способността да спрем за момент и да потърсим положителното в деня играе ролята на прекъсвач на тази реакция. Освен това като оценим хубавото и на душата ни олеква, зареждаме се с енергия, нивата на адреналин спадат и идва желаното спокойствие. Връща се и способността да се насладим на чашата вино, хубавата книга, разходката с кучето или на играта с децата. Или най-малкото, ни оставя с усещане, че е имало смисъл. Защото много неща можем да изтърпим и приемем, когато те имат смисъл за нас.

Понякога изглежда по-лесно да се оставим на негативните емоции, безпомощността и негативизма, които се раждат и от мислите ни, и от това, че се закачаме за тях и ги приемаме за единствената реалност, вместо да положим съзнателни усилия да се изкараме от тях. Но тези усилия се възнаграждават.

Да, някои ще кажат, че има хора оптимисти, има и песимисти. И на оптимистите им е къде къде по-лесно да виждат хубавото. И така да е. И да сме от песимистите, пак нямаме полза да оставаме дълго в негативни преживявания, защото те се отразяват по сходен начин на всички хора, независимо от нагласата им. А и това да можем да открием позитивите в случващото се не е форма на вродено розовогледство. Напротив, това е зрял механизъм за осмисляне на опита, извличане на уроци и генериране на позитивна валута, с която да боравим в напрегнатото ежедневие.

Разбира се, има дни или ситуации, в които нямаме силите и възможността да го направим. И това е напълно ок. Понякога не сме готови да видим веднага другата страна. Понякога не успяваме да обърнем монетата и да потърсим смисъла. В такива моменти е важно да бъдем добри към себе си, да не се осъждаме, че точно в момента нямаме какво хубаво да кажем по адрес на ситуацията, да пийнем едно и да оставим за момент нещата такива, каквито ги виждаме в момента. Понякога имаме нужда от повече време и пространство, за да успеем да си позволим да потърсим хубавото. И да, понякога е напълно възможно хубавото да изглежда като „е, можеше и да е много по-зле “.  

Смяната на фокуса и способността да видим и оценим позитивните неща, които ни се случват, може да се тренира систематично и да се изгради като навик. Ще ви споделя няколко начина, които могат да помогнат това да се случи.

Единият е всяка вечер да отделяме време, за да благодарим за 3 неща, които са ни се случили през деня (или да обърнем внимание на 3 хубави неща, които сме успели да направим). Можем да се връщаме целенасочено към минали трудни ситуации и да ги разглеждаме от сегашна перспектива, задавайки си въпроси за това какво сме успели да научим и какво са ни дали.

Друг подход е, когато ситуацията отмине, да помислим за нея през следните въпроси:
1. Как тази ситуация ме предизвика да изляза от зоната си на комфорт? Какво ми дава възможност да развия?

2. Какво е важно да знам занапред, така че да мога да се справям още по-успешно в такива ситуации? Какво разбрах/научих, благодарение на случилото се?

3. Какво нямаше да е възможно, ако не се беше случила тази ситуация?

4. Какво имам повече след тази ситуация, което нямаше да имам, ако не се беше случила?

Така например, може да установим, че неработещите няколко функции на лаптопа ни, които ни създават редовни проблеми, са сигнал, че имаме нужда да се научим да боравим по-умно с устройството и с новите му функции. Или че един невзет изпит може да е възможност да минем през стар материал отново, с нови очи и разбиране. Или че ако не ни се беше случила конкретна травма, нямаше да разберем колко важно е за нас движението и съответно – да започнем да прилагаме правилна грижа за възстановяването ни. И много други.

В обобщение, развиването на способността ни да виждаме хубавото може да бъде нашият неизчерпаем източник на енергия, който поддържа вътрешната ни устойчивост на стрес и повишава капацитета ни да се справяме успешно с ежедневните предизвикателства.

Всеки ги е срещал в живота си рано или късно – те – така наречените “хейтъри”.  Тези, които винаги посочват причините, поради които нещо няма как да стане. Споделяте идея, която сте обмисляли дълго време и искате да реализирате и хоп – изскача един и започва да изрежда всички неща, които не са наред с идеята. И започва да ти кипи едно негодувание отвътре…

Едно време и аз хич не ги обичах. Наистина е доста неприятно усещане да си инвестирал време и да си мислил как да стане нещо, за да ти кажат защо няма да стане. Но с годините се научих да ги харесвам.

Повечето хора от този тип не са хейтъри в истинския смисъл на думата. Според речника, хейтър е човек, който не може да бъде щастлив с успеха на другите, който не иска да е на тяхно място, но му доставя удоволствие да ги накара да се почувстват зле.  Добре де, някои сигурно са и такива, но определено – не всички.

На повечето хора, които се сдобиват с това прозвище, просто мозъкът им работи на принципа да открива проблемите. И ако се чувстват спокойни в средата, в която се намират, свободно започват да ги изреждат.  Това често са по-тревожни хора, които са настроени мисловно на вълна опасности или предотвратяване на рискове. В някои случаи този тип реакция може и да е техният начин да доминират над другите, но често е и техният начин на грижа за другите. А понякога е просто мисловен навик, който може да се модифицира.

Ако си позволим да ги приемаме и слушаме спокойно и без емоции, могат и да ни свършат половината риск анализ по идеите, което си е чист бонус. Много често в нещата, които казват като пречки, има резон и полезност. Можем да си вземем тези, които считаме за валидни и да помислим как да направим така, че да ги преодолеем.

И друго съм забелязала. Повечето от този тип хора може и да започват с това как нещо няма да стане, но впоследствие всъщност намират начини да се случи. Само дето леко са ни изправили на нокти в началото.

Изработила съм си с опита и една стратегия, която в повечето случаи ми върши работа, когато срещам такава реакция. Имам си сет от въпроси, които да задам:

  • Нещата, които казваш, означават ли, че мислиш, че няма никакъв хляб в тази идея?

Когато конфронтираме някого с крайно твърдение (в случая – няма никакъв хляб в идеята), по-често реакцията е на отрицание. По-вероятно е фалшивият “хейтър” да ви отговори, че всъщност вижда стойност в това, което споделяте, като посочва аспекти, които е добре да се вземат под внимание при реализирането й.

  • Не съм сигурна, че те разбирам правилно. Какво точно се опитваш да ми кажеш?

В много случаи непосредствената първоначална реакция се излива по не особено ясен и структуриран начин и ни е трудно, сблъсквайки се с нея, да разберем какво е посланието, което получаваме. Затова аз си питам и обикновено започвам да получавам много по-конкретни и смислени отговори.

  • Според теб има ли какво да се направи, за да се случат нещата?

Този въпрос върши страхотна работа, защото измества фокуса от търсенето на проблеми към търсенето на решения. А тези хора могат да измислят решения също толкова добре, колкото и да откриват пречки. Има и други положителни ефекти от въпроса – ангажира хората с измислянето на план за действие от една страна и демонстрира зачитане – от друга.

Разбира се, много по-лесен щеше да е животът, ако нарочените за “хейтъри” започваха изказванията си с “Виждам потенциал в тази идея, наистина може да се получи нещо добро. Виждам и някои потенциални пречки, искате ли да ги обсъдим?”.

Това обаче трудно ще се случи, ако в главите на всички около тях те са “мрънкачите”. Познавам супер стойностни хора, които са започнали сами да говорят за себе си и да се представят като “хейтъри”. “Нали всички ми обясняват, че съм хейтър”, “Както е известно, аз съм мрънкалникът на групата”, “Май по-добре да си мълча, че само изнервям обстановката” и т.н.  Те до такава степен са влезли в ролята, която им отредена от околните, че нямат достатъчно ресурс да излязат от нея.   

Така че, ако искаме да да излязат от роля, можем да спрем да се държим с тях като с “хейтъри” и да спрем да подхранваме груповото схващане, че са такива.

Как става това ли? Опитваме се да не се затваряме, когато получим обичайната за тях реакция. Ползваме горните въпроси, за да ги изведем от нея. Демонстрираме уважение и зачитане на мнението им. И като си изградим поне базово ниво на доверие – връщаме обратна връзка. Смислената обратна връзка би звучала от сорта на “Когато имам нова идея, ти си един от първите хора, на които избирам да я споделя, защото знам, че ще ми помогнеш да намеря и премахна пречките пред реализирането й. Иска ми се, когато ти я разказвам за първи път, първо да получавам мнението ти дали в нея има стойност и резон като цяло и после да минаваме към по-детайлен анализ. Когато започнем директно от поблемите, често оставам с усещането, че мислиш, че идеята ми не става.”

Тази последната част с промяната изисква голямо търпение и упоритост и ако не ни е важна, може и да не й се посвещаваме. Но определено има смисъл да откриваме и използваме полезното, което хората от този тип често ни дават, въпреки че не е по най-добрия начин.

Разочарование. Емоция, която всички изпитваме понякога и която носи неприятни преживявания. Предизвиква и допълнителни емоции – гняв, тъга, съжаление, усещане за неудовлетвореност, дори загуба. 

Не харесвам разочарованието. Като бях по-млада, съм се питала какво мога да направя, за да го избегна на всяка цена. Сега знам, че това няма как да стане. Няма как да не правиш нищо, защото може да си разочарован от резултата. Не е реалистично да си кажеш, няма да изграждам отношения, защото може човекът да ме разочарова. Това би било равно на това да решим, че няма да живеем, защото  така и така изходът е ясен.

Затова да си стиснем ръцете, че разочарованието е неизменна част от живота и искаме, не искаме – ще се срещаме с него понякога.

Как да не седим в разочарованието прекалено дълго, това е въпросът. Ето, разочаровани сме. Проект, в който сме вложили много усилия, знание, безсънни нощи, не получава признанието, което сме очаквали. Или наш приятел, на който сме разчитали да ни помогне в трудна ситуация, ни казва, че няма какво да направи. Яд ни е, гневни сме, чувстваме се несправедливо ограбени или предадени.

Стъпка 1: да си дадем време  и отворим пространство за емоциите

Няма как да подтиснем разочарованието и свързаните с него неприятни усещания. Тоест – има, но то си остава някъде вътре в нас и се трупа и не е ясно как, в кой момент и накъде ще избие. Така че първото, което можем да направим, е да си дадем малко време, в което емоциите са добре дошли. Това ни дава възможност да ги разгледаме, да ги познаем кои са и да им кажем “добре дошли”.

Стъпка 2: да ги разгледаме една по една

Например тъгата – какво я поражда? В горните примери възможни отговори са – загуба на очаквано признание, загуба на очаквана подкрепа, някой може да каже – загуба на приятел. Колко обаче генерална е тази загуба? Дали неполучаването на една конкретна форма на признание на проекта ни е равна на тотално непризнаване на неговата стойност? Едва ли. Сигурно имаме получена позитивна обратна връзка за него от хора, които го ползват, от клиент и т.н. Дали отказът от подкрепа в една дадена ситуация от наш приятел е равен на загуба на този приятел? Едва ли. И ние не можем да помогнем на наши приятели всеки път, но това не значи, че не ги ценим и не ни пука за тях. А подкрепа можем вероятно да намерим и от другаде, ако помислим. Така че, да си потъгуваме, без да слагаме генерални етикети на загубата, която преживяваме.

Или друга емоция – гневът. Какво го поражда? Може би смятаме, че е ужасно несправедливо, че не са ни благодарили и похвалили публично за проекта. Приемаме го като липса на оценка на стойността му. Или „предателството“ на нашия приятел го предизвиква. Човекът, на който сме имали безкрайно доверие и сме помогнали хиляди пъти… Но дали липсата на публична похвала обезценява стойността на проекта? Едва ли, обичайно не правим нещата с основна цел да ни хвалят. По-често мотивите ни са да направим на някого живота по-лесен и по-добър. Това е истинската стойност, за която се борим. Предава ли ни наистина приятеля ни? Със сигурност предава някакви наши очаквания, но това не прави от него непременно „предател“ и човек, на когото не може да се разчита.

Разбира се, всяка история си има предистория и контекст. Тук идеята е да илюстрирам как би изглеждало едно по-внимателно вглеждане в емоциите и техните провокатори. Този анализ със сигурност намалява тяхната сила и ни кара да се почувстваме по-добре.

Споделянето с близки хора също помага, защото ни дава усещане за разбиране и често – алтернативни гледни точки.

Стъпка 3: да приемем, надградим и продължим

Беше хубаво да стане, ама не стана. Това е положението и няма смисъл да продължаваме да циклим до безкрай, да трупаме емоции лавинообразно и да правим обобщени изводи за живота си и за собствената си стойност на база конкретно разочарование. Имам много ясни примери в живота, когато въпреки разочарованието, съм продължавала да действам в същата посока за нещо и следващия път то ми е донасяло положителния резултат, който съм търсила – удовлетворение, признание, подкрепа, съзидание. Някой път времето на нещо не е дошло още. Хората казват, че не можеш да се насладиш истински на успеха, ако не си преживял и поражение. Аз не съм съвсем съгласна, определено бих се наслаждавала пълноценно на успеха и без да търпя загуби преди него. Обаче това е утопия.

Да разгледаме пак проекта от примера. Само да пожелаем, можем да си вземем и позитивното от него. Забавлявали сме се, докато го правим, научили сме нови неща, стигнали сме ново ниво на умение, помогнали сме на някого. Трудно е да виждаш хубавото, когато си се концентрирал върху неприятните усещания. Ама във всяко нещо има и обратна страна на медала, защото животът е в равновесие. Този приятел сега не ми помогна, но мога да си спомня всички други ситуации, в които ме е подкрепил. Сега може би ще ми помогне друг.

Често разочарованието идва и с уроци. Ако ги открием, можем да надградим опита си и следващия път да се поздравим с успех и да се отдадем на приятните преживявания, които той носи.

И накрая – да затворим страницата със случката и да продължим напред.

Споделям на приятел, че пиша по тази тема. Той шеговито ме пита дали да чака текст за новото начало. Аз обаче не приемам рестарта като ново начало, а само като ново ускорение. Фокусът тук е върху способността ни да толерираме негативните усещания, да ги разбираме и интегрираме, защото така по-бързо ще дадем път на и ще си разрешим да изпитаме други – по-приятни и зареждащи.

Понякога не си даваме напълно сметка как непрекъснато създаваме очаквания у другите или те волно или неволно създават такива у нас. И каква огромна роля играят в живота ни тези очаквания. Удовлетворените ни карат да се чувстваме спокойни, сигурни, доволни, понякога дори щастливи. Но неудовлетворените ни вкарват в режим на неприятни за нас усещания – тревога, безпокойство, несигурност, напрежение, разочарование, разклатено доверие.

Познато ли ви е усещането, когато не знаете какво става с важни за вас неща? Аз го наричам “във въздуха” и си признавам, че нямам голям толеранс към него.

Така се чувствам, когато някой е казал, че ще направи нещо в определен срок, срокът идва, а нещото не е направено или поне аз нямам идея какво се случва с него.

В такива ситуации доверието ми в човека е разклатено, защото се чувствам излъгана, и ми се налага да полагам допълнителни усилия, за да успокоя напрежението, което неизвестността неминуемо ми носи.

И в работата, и в личния живот, това как управляваме очакванията на другите се отразява на качеството на взаимоотношенията, които изграждаме с тях.

Опитът ми показва, че има няколко основни причини, които често водят до неудовлетворени очаквания.

Номер 1: несподелени очаквания

Например партньорът ви ви казва, че ще вземе детето от детска градина днес. Не е казал в колко, но базирано на личния си опит и предпочитания за това как да се случат нещата, вие вече сте си представили, че той ще вземе детето в 5 и когато се приберете в 6 от работа, вече ще бъдат вкъщи. Прибирате се и не заварвате никого. Притеснение – какво се случва, да не е забравил и детето да стои само в градината и т.н. В действителност двамата са отишли да се почерпят някъде или да поиграят навън.

Друг пример – ваш колега ви казва, че може да изпълни задачата, която му възлагате, за един ден. Вие се съгласявате. Минава един ден, но задачата не е изпълнена и сте обхванати от напрежение, че няма да предадете проекта навреме. В действителност колегата ви е имал предвид, че ще му отнеме един ден да я изпълни, но не е казал в кой ден ще го направи.

И партньорът, и колегата от горните примери, са създали очаквания, почти сигурно без да си дадат сметка, че са го направили. Вероятно и двамата имат обратни очаквания към вас – колегата да му дадете конкретен краен срок, след който изпълнението на задачата няма смисъл за вас, партньорът – че ще използвате това време да направите нещо за себе си, за което все не ви остава време.

Важно е да си даваме сметка, че с думи и действия, често несъзнавано, създаваме очаквания у другите и те у нас. И в наша власт е да ги направим споделени като ги конкретизираме. Достатъчно е да търсим уеднаквяване на разбирането с другия човек по няколко параметъра – какво ще стане точно, кога точно ще стане, необходимо ли е нещо друго да се случи, за да стане това, ако има пречки за случване на договореното или нужда от допълнителна информация – как ще си комуникираме.

Номер 2: липса на комуникация

Всички сме хора и ни се случва или да не сме преценили правилно силите си да свършим нещо в даден срок, или да поемем ангажимент, който не сме съобразили с друга задача в календара, или просто животът ни поднася нещо, което не сме очаквали и не сме могли да предвидим и то ни пречи да изпълним дадено обещание.

В тези ситуации най-доброто нещо, което можем да направим, е да сигнализираме на другия човек. Така си гарантираме, че той знае какво се случва, получаваме възможност да обсъдим алтернативни срокове и най-вече – даваме му възможност да намери друго решение, ако това се налага.

Често, от притеснение, че се дъним, какво ще си помислят за нас или от неглижиране на ситуацията (нищо няма да стане, ако малко закъснея), избираме да замълчим, докато не намерим време да свършим обещаното. Човекът започва да ни търси, а ние не отговаряме и дори започваме да се дразним, че ни притиска. Резултатът е логичен – обтегнати отношения и нарушено доверие.

Моят опит показва, че проактивната комуникация прави чудеса за отношенията с другите. В повечето ситуации е достатъчно само да драснем един ред, че не се справяме с нещо в обещания срок, но ще бъде готово за еди кога си. Когато това не е проблем за отсрещната страна, даже не получаваме отговор или получаваме само кратко потвърждение и всичко отново е с установени рамки. Няма напрежение, нерви, обвинения.

Редовната и навременна комуникация е най-ефективният инструмент за управление на чуждите очаквания. Комуникацията е важна и тогава, когато нищо не се променя спрямо първоначалните договорки. Особено, ако нещото, което сме обещали да направим, е по-сложно и минава през няколко стъпки. Тогава да даваме от време на време информация на другия какво е свършено до момента и какво остава да се направи, го кара да се чувства спокоен и удовлетворен.

Номер 3: обърнати роли

Често хората ме питат кой трябва да управлява очакванията в едно взаимодействие. Моят отговор е, че това е човекът, който трябва да достави обещаното в даден срок.  Например, наемате частен учител на детето си, който да го подготви за приемен изпит. Негова е отговорността да ви дава на определен период обратна връзка какъв е прогреса на детето ви спрямо крайната цел. Или колега от друг отдел трябва да изработи нещо, което да ползвате във вашия проект. Негова е отговорността да комуникира с вас какъв е статуса и при нужда от промени. Защото този, който прави нещото, е човекът, който конкролира информацията за него – дали има всичко необходимо, как се движи, срещнал ли е непредвидени пречки и т.н.

Не са рядкост обаче случаите, когато човекът, който трябва да получи даден резултат, непрекъснато търси информация и следи за редовно планиране и препланиране проактивно, тъй като не получава изобщо такава или не я получава навреме. Това може да бъде много изнервящо за този човек, тъй като се чувства като някой, който непрекъснато пита и прави нещо, което не му е работа. С две думи – безсилието на човека “с вързаните ръце”, който се опитва да направи нещо.  

Хубаво е да си даваме сметка, че непрекъснато с някого сме в отношения на “клиент – доставчик”. И клиентът е този, който казва какво му трябва, а доставчикът е отговорен веднъж съгласил се – да го достави в срока и във вида, които са договорени. 

Доброто управление на очакванията може да бъде ключът към дълготрайни и ползвотворни партньорства в живота ни, а неефективното да води до нестабилни отношения, с ниско ниво на доверие и непрекъсната нужда от изяснявания. И понеже логично предпочитаме първите, е важно да помним, че очакванията трябва да бъдат изяснени  и разбрани еднакво от всички замесени, а редовната и навременна комуникация и спазването на обещанията са основният инструмент за удовлетворяване на вече създадени очаквания. И да не забравяме, че често пъти фрустрацията, която изпитваме при неудовлетворени очаквания, е в резултат от идеята ни за постигнат консенсус, генерирана от нашия ум, а не от действително направени договорки с другите.

Лъжата, на която сме били подложени от хора, които в една или друга степен са ни важни, може да бъде изключително нараняващо ни емоционално преживяване. Когато значими за нас хора или такива, от които зависим, ни излъжат или премълчат нещо, изпитваме силно усещане за несигурност. Светът става нестабилен, а от там – и нашето усещане за безопасност. Защото в един нереален, неистински, нестабилен свят, не можем да дефинираме адекватни възприятия на случващото се и реакция. И тогава се появява чувството на страх – ние сме заплашени, защото реалността не е такава, какво знаем, че е. Чувстваме се несигурни, параноидни, гневни и обидени, че ни причиняват това ужасно усещане –липсата на обективна истина, която да приемем за реалност. И това поражда мета страх – страхът, че човекът отсреща не може да бъде разбран, не можем да се свържем с него, че той прави неща, които ще ни наранят и ние не ги знаем какви са, но ги очакваме и не можем да обезопасим себе си в контакта с него. Човекът става черно-бял, той вече е една перманентна заплаха. И ние се фиксираме върху самия процес на стабилизиране на реалността, на търсене на истината и в името на това загърбваме понякога доста по-важни за нас неща в отношенията ни с този човек.

В същото време всички ние, хората, лъжем постоянно. Нарочно или неволно не казваме всичко и пропускаме неща, които може да са важни за отсрещната страна. Имаме втори и трети план на мотивация, които не споделяме с другите. Изопачаваме или премълчаваме информация. А понякога – просто си лъжем. Лъжем, за да изглежаме по-готини. Лъжем, за да спечелим материална или емоционална награда. Лъжем, за да избегнем емоционално или друго наказание, неодобрение, осъждане. Лъжем, за да не нараним другия. Лъжем, защото самите ние не харесваме това, което сме направили. Лъжем, за да съхраним, поради неясни страхове, личния си свят от другите. Лъжем, за да сме любезни и учтиви. Разбира се, има хора, които го правят по-често от другите. Но така или иначе – всички го правим. И постоянно можем да го очакваме от другите.

И когато това неизбежно се случи, ние сме много склонни да се „залепяме“ емоционално върху самия факт на лъжене, дори и това, за което човекът ни е излъгал, да не е от особена важност за нас. Ваш колега ви е излъгал, че е работил до 6 по проекта, а сте го видели в 5.30 да си тръгва от офиса. Проектът е станал супер, но какво от това – той ме лъже! Партньорът ви ви е казал, че е работил до 7 в офиса и след това се е прибрал и е сготвил вечеря, но по миризмата на бира от него, подозирате, че това не е точно така. И какво като ви е сготвил вечеря, той лъже!

Самият факт, че има нещо скрито за нас, че нещо не са ни казали, ни кара да се фиксираме върху това и инвестираме огромни лични емоционални ресурси в преживяване на събитието. Активираме страхове и тревоги и мислим как да се обезопасим срещу неясната заплаха. А понякога се втурваме да търсим истината и разрушаваме значими отношения и изхабяваме връзките си с другите, само защото искаме да постигнем непостижимото – те повече никога да не правят така. Да видят, че „тия не ни минават“ и винаги да са стабилни, честни носители на реалността. И често се получава един перпетум мобиле – колкото повече дебнем и ровим за истината, колкото по-параноидно се отнасяме към хората, толкова повече ни лъжат и се крият от нас. Колкото повече ровим за истината, толкова повече тя се закопава и става по-трудно да стигнем до нея и това може да се превърне в основен фокус на отношенията ни с един или повече хора.

А често лъжите са безвредни за нас, те обслужват цели на хората, които не ни касаят истински. И цялото изхабяване на личен ресурс и на отношенията с този „лъжец“ е всъщност абсолютно безсмислено за нас от житейска гледна точка. „Лъжата“ не ни наранява по никакъв начин, тя е просто продукт на волно или неволно преследване от човека на цели, които или не са нараняващи ни, или не са свързани с целите на отношенията ни с него.

Лесен начин да не пилеем личните си ресурси в такива ситуации е да си отговорим на въпроса  „И какво от това?“. Откриваме, че не са ни казали всичко, че хората си имат паралелни планове или право в очите са ни излъгали за някакъв факт. И какво от това? Какви са загубите за мен от тази лъжа? Кое ме дразни – че са ме излъгали или че това, за което са ме излъгали, ме наранява наистина? Да отсяваме реалните възможни поражения за нас и за важни за нас неща от въпросната „лъжа“. Това е въпрос на удържане на първоначалната параноидна реакция и стремежа да разкрием истината или да накажем “лъжеца”. Да се замислим – струва ли си да инвестирам негативно отношение и взаимодействие в разчоплянето на тази истина или не? Пука ли ми в действителност, че точно това са го премълчали или че са ме излъгали?

Защото често биваме лъгани от хора, с които изграждаме значими за нас отношения и има опасност да пожертваме важните за нас неща в името на разкриването на „лъжите“ им. И в такива случаи е по-добре да пазим силите си и отношенческия си ресурс с човека, за да можем да стигаме до истината, когато това е наистина важно за нас като прощаваме маловажните лъжи. Защото всички ние лъжем понякога, нали?

Дори и да не преминат в еуфория и възторг, за повечето хора, празниците в края на годината са период на излизане от рутината. Време, в което ние имаме повече време за „живота“ си, близките си и важните за нас неща. Поради естествената си функция на отбелязване на край на един период и начало на друг, те са често и период на вглеждане в себе си, осмисляне на опита и пожелаване на неща, които ще ни направят една по-добра версия на себе си или ще направят живота ни по-добър. И тегленето на новогодишните късмети е просто ритуализация на този естествен процес на пожелаване, който ние правим към самите себе си.

Да живея по-здравословно! Да отделям повече време на близките си! Да се грижа по-добре за дома си! Да ям по-малко! Да пуша по-малко! Да прекарвам по-малко време в електрони устройства! И какво ли не друго си „пожелаваме на себе си“…

Но после празниците свършват и ние се връщаме в изкушенията на рутината, навиците и страстите си. Идва времето на януарските провали.

Вътрешните ни импулси настояват да бъдат задоволени, тегли ни да правим неща, които осъзнаваме, че ни вредят. И ние се борим в някаква степен, но често изкушението надделява и ние му се поддаваме. И отново се връщаме към старите си навици. Махаме с ръка и си казваме „Ето, пак не стана, няма да се справя“ и се връщаме към навиците си с пълен размах.

Ето този момент, в който решаваме да спрем да се борим с желанията и навиците си, всъщност е много по-значим за това дали се грижим за себе си, отколкото моментът, в който се поддаваме на изкушението. Моментът на цялостно предаване, на отказ от целта е точката, в която взимаме по-важното решение. И това решение не е свързано с желанието да продължим по-стария начин, а с оценката на собствените ни сили за справяне и умението ни да си прощаваме грешките.

Защото желанието да направим пак онова, което ни влече да направим, е механизъм в мозъка – механизма на изкушението, на търсенето на наградата и удоволствието. А отказът от желанието да се грижим за себе си дългосрочно е съвсем друг механизъм и той не е свързан с удоволствието от правенето на „врeдните неща“.

Защо е важно да различаваме двете неща?

Защото първото има много силен емоционален интензитет и често е по-трудно да му устоим, но за щастие то е и много по-малко важното за живота ни. Всъщност, в голямата картинка на живота ни много по-важно е дали стоим на пътя на грижата за себе си, отколкото дали от време на време се спъваме, вървейки по него.

Какво означава това на практика?

Да речем, решили сме да спрем яденето на сладко, защото това се отразява зле на здравето ни. Но ни се яде. Много ни се яде. Мозъкът ни мечтае за наградата от удоволствието да усети сладкия вкус в устата. Изкушенията са навсякъде и в главата ни се въртят всякакви оправдателни механизми защо не е голяма работа, ако си хапнем малко шоколад.

И не издържаме. Отваряме шоколада и си хапваме. И мозъкът ни е в еуфория – той е получил мечтаната награда. Дали сме си онова, което искаме толкова силно още с първата хапка шоколад. В тази първа хапка са събрани 90% от цялото удоволствие от получаването на наградата. Вторият ред шоколад не е толкова вкусен, колкото първия, третият – още по-малко, и т.н.

За повечето ще е по-лесно да спрат да ядат шоколада там, отколкото да не хапнат и първия ред.

Цигарата е най-сладка на първите дръпки. Бирата е най-вкусна на първите глътки. Фейсбук е най-вълнуващ през първите 5 минути и т.н.

И това е моментът, в който вие трябва да си простите поддаването на желанието и да продължите по пътя на грижата са себе си. Да оставите шоколада, да изгасите цигарата, да излеете останалата бира. Взели сте си наградата от поддаването на желанието и вече ще ви е по-лесно да се борите с него. Да си спестите още шоколад, още цигари, още информационна интоксикация и загуба на време…

Това важи и за пропуските ни при развиване на позитивни навици. Поддаването на мързела и инерцията всъщност е същият стремеж към получаване на удоволствие от неправенето на нещо трудно. Претупаните тренировки, отложените ангажименти да се погрижим за себе си и близките си са малките „загуби“ по пътя на развититето ни. Поддайте им се за малко и след това се върнете на пътя.

Отлагате тренировката в 8? Нищо, направете я в 10, вече сте си взели кефа от отлагането. Не сте обърнали внимание на детето си след работа, както сте били решили? Нищо! Почетете му книжка по-дълго вечерта. Не сте оправили къщата снощи, както сте си обещали? Нищо, оправете 3-4 неща сега, защото целта ви е да имате по-оправена къща, не да живеете като една перфектна весия на себе си, която не сте.

Именно перфекционизмът е онзи капан, който ни кара да мислим, че ако не сме 100% успешни в промяната, значи няма смисъл да се опитваме да се променяме. Защото животът ни често е в сивата зона и ние не сме нито толкова бели образи колкото ни се иска, нито толкова черни – колкото ни се струва понякога. Така че януарските провали не са толкова важни. По-важно е дали през юни ще имате усещане, че сте на пътя на позитивната промяна спрямо „късметите“, които сте изтеглили за себе си.

В навечерието на празниците, едни по подразбиране щастливи моменти от живота ни, ви предлагаме да чуете един разговор за щастието и как можем да имаме по-качествена перспектива към него. В разговора си говорим за:

  • Каква е разликата между щастието и удоволствието?
  • Как очакванията ни влияят на преживяването ни за щастие?
  • Какво е успех и кой ни формира идеята за успех?
  • От какво зависи щастието ни и как можем да повишим капацитета си за щастие?

И разбира се, говорим за семейството, продавачите на щастие и Стругаре

Темата „Как да се подготвим за празничните дни?“ е изключително актуална в последните десетина дни. Миналата събота Мануела Станукова представи инструмента, който разработихме в тази връзка, по Семейно радио по БНР – Програма „Христо Ботев“.

Какво ни помага да се подготвим за предстоящите дни, как да управляваме очакванията си (и към самите нас, и към другите) и какво трябва да вземем предвид в сегашната пандемична ситуация, когато се подготвяме за празниците – можете да чуете в записа от интервюто.

За да вземете този инструмент, моля, попълнете следната информация:

* задължително поле

С въвеждането на вашите данни вие се съгласявате с нашата Поликата за поверителност и даватe съгласие да получавате полезни имейли от “Тиха Стая”. Можете да се отпишете по всяко време, като щракнете върху връзката в края на нашите имейли.

С наближаването на Коледа и Нова Година, сме подготвили за вас един инструмент-подарък, който може да ви помогне да изясните и подредите своите нагласи, очаквания и планове за предстоящите празници.

Всеки от нас се сблъсква с различни предизвикателства по празниците, в зависимост от ситуацията, в която се намираме. Затова и вярваме, че няма едно общовалидно решение или препоръка, което да помогне за справяне с тези предизвикателства. 

Но, смятаме, че има въпроси, които всеки от нас може да си зададе, за да подреди вътрешния си свят и да планира нужните действия в очакване на празничните дни. Чрез тези въпроси се надяваме да ви отворим място за размисъл, самонаблюдения и вземане на решения, с които да направите празничните си дни още по-удолетворяващи. За да вземете този инструмент, моля, попълнете следната информация:

* задължително поле

С въвеждането на вашите данни вие се съгласявате с нашата Поликата за поверителност и даватe съгласие да получавате полезни имейли от “Тиха Стая”. Можете да се отпишете по всяко време, като щракнете върху връзката в края на нашите имейли.