За някои от нас сегашната ситуация, пандемията, промени драстично начина ни на живот и наложи нови изисквания, нов ритъм и нова (но постоянно присъстваща) несигурност и усещане за нестабилност. За други, тези неща се случиха в по-малка степен. Интересно е, обаче, че има една група хора, с които се срещам често насполедък. Запитани как им се отразява ситуацията, те споделят: „Ааа, ми никак – нищо не се промени за мен, така че няма какво да ми се отразява!“. Или – „При нас си е все същото, какво да се е променило?!“
Признавам си, първоначално, тези отговори ме изпълваха с озадачение и даже лека завист. Целият свят изглежда се промени, но ето – в него, се оказва, има някакви острови на извънземно затишие, които по никакъв начин не са засегнати… Мислейки върху това, се сетих за нещо, което от години е крайъгълно разбиране за мен, а именно – системното мислене. Разглеждаме всяка единица като система от взаимносвързани части – например собственото ни тяло, семейството, екипа, организацията, приятелския кръг, групата по танци, класа на детето, държавата и т.н. Основен принцип в системния подход, е че каквито промени да се случват някъде в системата, те се отразяват на цялата система и всички други нейни части – в една или друга степен. Да вземем пример – нараняваме коляното си -> цялото ни тяло се пренарежда за известно време, за да даде възможност за възстановяване на този елемент, натоварваме повече мускулите на други места или другия ни крак, променяме ангажиментите и плановете си и т.н. Едно дете от класа на сина ни е болно – синът ни остава вкъщи, а ние нагласяме ежедневието си в следващите 10 дни, дебнейки него и останалата част от семействоото за симптоми и опитвайки се да наместим работните си ангажименти с тези на обучител, готвач, детегледачка и т.н. Или, просто казано, всяка една промяна в някоя от системите, от които сме част, ни се отразява. Засяга ни, и то понякога повече, отколкото ни се иска да допуснем или приемем.
Разбира се, начинът ни на реакция на тази промяна, е нещото, върху което имаме контрол. За някои от нас е по-лесно да се справим и да се върнем максимално близо до равновесното си нормално състояние; за други – далеч по-трудно. Факторите, които обуславят степента на трудност са както обективни (среда, подкрепа, битови условия, логистика и т.н.), така и субективни – нашите емоционални реакции, начина ни на възприятие на случилото се и капацитета за адаптация, наличен ни към конкретния момент. Затова, със сигурност има големи разлики във възприятието за обема и влиянието на настоящите промени между хората.
Но, във всеки случай, промяната е факт. И нуждата от адаптация, също. Именно съпротивата срещу това разбиране е нещото, което можем да видим в последно време като реакция на сегашната ситуация – и на индивидуално ниво, и на ниво екипи, общество, държава и т.н. Хора, които продължават да се опитват да живеят по абсолютно същия начин като преди; хора, които очакват от другите същото като преди, без да вземат предвид промените в чуждото ежедневие и т.н. Хора, защитаващи нуждата от стабилност и сигурност по краен и отричащ релаността начин.
В реакциите около нас наблюдаваме доста често и другата крайност – тази на хората, които „свръх-реагират“ на случващото, поставяйки невъзможни и нереалистични изисквания към себе си, другите и системата. Това са хората, които се справят със страха от случващото се, опитвайки се да се „свръх-адаптират“. Тяхната защита е да поставят себе си и другите в ситуации на строги жертви, ограничения и мерки, които може да не са обективно нужни. А тяхното оръжие да се поддържат активни е гневът срещу другите, които не спазват същите норми.
В този текст, обаче, се спирам не на тях, а на другата група отричащи, защото като че ли голяма част от усилията в управлението на пандемията бяха насочени именно към помощ за „свръх-реагиращите“. И може би на другата група, преживяваща алтернативната крайност по темата, бе отделено доста по-малко внимание.
Отричането на промяната и нейните последствия за нас е абсолютно естествена човешка реакция на най-верния спътник на всяка една промяна – страхът (независимо дали от болката от загубата на старото или от новото, неизвестното, неясното). Също толкова естествено е да искаме да запазим статуквото, защото то ни дава усещане за сигурност и контрол. Появява се една емоционално обусловена вяра (граничеща на моменти с арогантна свръх-увереност), че ако правим целенасочени опити да запазим ежедневието си точно такова, каквото е било, то то така ще си остане. Тази вяра често ни прави слепи дори за реални промени, които са настъпили или настъпват, само и само за да се запази у нас усещането за стабилност и спокойствие. Поради което се ражда и отговорът: „Промяна – не ме засяга, моето ежедневие си е същото“.
А проблемът е, че този отговор не е адаптивен и всички губим от него. Съпротивляващият се елемент пречи на самия себе си, губейки време, сили и енергия в опит да запазва нещо незапазимо. Директно свързаните с него трябва да се справят от една страна с преките последствия от липсата на адаптация, а от друга – със собствената си емоционална реакция на чуждото поведение (споменете си началото на пандемията, когато въпросите „как да убедим близките си, че…“ и „как да не се ядосваме на другите“ бяха едни от основните, задавани в уебинари и уъркшопи на психологическа тематика). И цялата система губи, защото преминаването през промяната и приспособяването ѝ се забавят значително и правопропорцианално на всеки такъв елемент в нея.
Какво можем да направим тогава? Да приемем, че колкото и да ни се иска, плановете ни ще търпят не една или две промени – дори могат да пропаднат напълно. И че нещата, на които сме разчитали у себе си и другите – точност, коректност, сигурност и постоянство, са все още там, но не изглеждат по същия начин като преди. И че за известно време, ситуацията ще е такава. А това приемане, само по себе си, дава много сила и пространство. Защото когато таб-овете на „как да продължим по същия начин“ и „не, няма такава промяна“ бъдат затворени в главите ни, те престават да товарят работната памет и нашият „процесор“ започва да има капацитета да отвори нови, може би по-полезни, като например „какви възможности се откриват пред мен/нас сега?“.
