Дори и да не преминат в еуфория и възторг, за повечето хора, празниците в края на годината са период на излизане от рутината. Време, в което ние имаме повече време за „живота“ си, близките си и важните за нас неща. Поради естествената си функция на отбелязване на край на един период и начало на друг, те са често и период на вглеждане в себе си, осмисляне на опита и пожелаване на неща, които ще ни направят една по-добра версия на себе си или ще направят живота ни по-добър. И тегленето на новогодишните късмети е просто ритуализация на този естествен процес на пожелаване, който ние правим към самите себе си.
Да живея по-здравословно! Да отделям повече време на близките си! Да се грижа по-добре за дома си! Да ям по-малко! Да пуша по-малко! Да прекарвам по-малко време в електрони устройства! И какво ли не друго си „пожелаваме на себе си“…
Но после празниците свършват и ние се връщаме в изкушенията на рутината, навиците и страстите си. Идва времето на януарските провали.
Вътрешните ни импулси настояват да бъдат задоволени, тегли ни да правим неща, които осъзнаваме, че ни вредят. И ние се борим в някаква степен, но често изкушението надделява и ние му се поддаваме. И отново се връщаме към старите си навици. Махаме с ръка и си казваме „Ето, пак не стана, няма да се справя“ и се връщаме към навиците си с пълен размах.
Ето този момент, в който решаваме да спрем да се борим с желанията и навиците си, всъщност е много по-значим за това дали се грижим за себе си, отколкото моментът, в който се поддаваме на изкушението. Моментът на цялостно предаване, на отказ от целта е точката, в която взимаме по-важното решение. И това решение не е свързано с желанието да продължим по-стария начин, а с оценката на собствените ни сили за справяне и умението ни да си прощаваме грешките.
Защото желанието да направим пак онова, което ни влече да направим, е механизъм в мозъка – механизма на изкушението, на търсенето на наградата и удоволствието. А отказът от желанието да се грижим за себе си дългосрочно е съвсем друг механизъм и той не е свързан с удоволствието от правенето на „врeдните неща“.
Защо е важно да различаваме двете неща?
Защото първото има много силен емоционален интензитет и често е по-трудно да му устоим, но за щастие то е и много по-малко важното за живота ни. Всъщност, в голямата картинка на живота ни много по-важно е дали стоим на пътя на грижата за себе си, отколкото дали от време на време се спъваме, вървейки по него.
Какво означава това на практика?
Да речем, решили сме да спрем яденето на сладко, защото това се отразява зле на здравето ни. Но ни се яде. Много ни се яде. Мозъкът ни мечтае за наградата от удоволствието да усети сладкия вкус в устата. Изкушенията са навсякъде и в главата ни се въртят всякакви оправдателни механизми защо не е голяма работа, ако си хапнем малко шоколад.
И не издържаме. Отваряме шоколада и си хапваме. И мозъкът ни е в еуфория – той е получил мечтаната награда. Дали сме си онова, което искаме толкова силно още с първата хапка шоколад. В тази първа хапка са събрани 90% от цялото удоволствие от получаването на наградата. Вторият ред шоколад не е толкова вкусен, колкото първия, третият – още по-малко, и т.н.
За повечето ще е по-лесно да спрат да ядат шоколада там, отколкото да не хапнат и първия ред.
Цигарата е най-сладка на първите дръпки. Бирата е най-вкусна на първите глътки. Фейсбук е най-вълнуващ през първите 5 минути и т.н.
И това е моментът, в който вие трябва да си простите поддаването на желанието и да продължите по пътя на грижата са себе си. Да оставите шоколада, да изгасите цигарата, да излеете останалата бира. Взели сте си наградата от поддаването на желанието и вече ще ви е по-лесно да се борите с него. Да си спестите още шоколад, още цигари, още информационна интоксикация и загуба на време…
Това важи и за пропуските ни при развиване на позитивни навици. Поддаването на мързела и инерцията всъщност е същият стремеж към получаване на удоволствие от неправенето на нещо трудно. Претупаните тренировки, отложените ангажименти да се погрижим за себе си и близките си са малките „загуби“ по пътя на развититето ни. Поддайте им се за малко и след това се върнете на пътя.
Отлагате тренировката в 8? Нищо, направете я в 10, вече сте си взели кефа от отлагането. Не сте обърнали внимание на детето си след работа, както сте били решили? Нищо! Почетете му книжка по-дълго вечерта. Не сте оправили къщата снощи, както сте си обещали? Нищо, оправете 3-4 неща сега, защото целта ви е да имате по-оправена къща, не да живеете като една перфектна весия на себе си, която не сте.
Именно перфекционизмът е онзи капан, който ни кара да мислим, че ако не сме 100% успешни в промяната, значи няма смисъл да се опитваме да се променяме. Защото животът ни често е в сивата зона и ние не сме нито толкова бели образи колкото ни се иска, нито толкова черни – колкото ни се струва понякога. Така че януарските провали не са толкова важни. По-важно е дали през юни ще имате усещане, че сте на пътя на позитивната промяна спрямо „късметите“, които сте изтеглили за себе си.
