Човек, с когото сме много близки, внезапно спира да връща обаждания, не отговаря на съобщения по никой канал, въобще – изчезва. Първата ми трактовка – нещо съм го обидила. И започвам да претеглям всичките си последни действия към него и да се опитвам да оценя какво съм направила, за да го засегна. Рационално погледнато – не намирам обективна причина за този развой на нещата. Ирационално – мога да си представя, че е възможно да се е обидил от нещо, което аз не приемам за обидно.

Това е съвсем реална история, в която аз трябваше да направя избор да повярвам ли в сценария със засегнатия близък човек, да изпитвам ли неясна вина или да потърся друго обяснение. Тогава се опитах да оценя доколкото може обективно колко вероятен е този сценарий и съществуват ли други възможни. Понеже познавам човека отдавна, допуснах, че се намира във фаза от живота си, в която не му се говори и е ограничил силно контактите си. Имаше и факти в подкрепа на тази теория. Повече от година по-късно човекът започна да комуникира отново. През това време аз не насилвах рестартирането на нашите отношения, но и по въпросите, по които имаше нужда от неговото мнение, не спрях да опитвам да го получа. И най-накрая получих  Донякъде изненадващо, но изведнъж нещата започнаха да приличат на такива, каквито бяха, а намек за обида не усетих. На практика, май се оказах права за алтернативния сценарий.

Много често нашият ум е склонен да режисира филми, които ние възприемаме като реални. В момента, в който това се случи, сценарият, който сме създали, започва собствен живот и има реални отражения върху нашето ежедневие. Всяка интерпретация, която умът ни продуцира, предизвиква на първо време спектър от емоции. В моя случай, ако бях възприела сценария с нанесената обида, това щяха да са вина, безпокойство и усещане за загуба. Тези емоции пък често провокират действия или бездействия. Например, бих могла да започна да пиша първоначално извинителни съобщения, последвани от още и още. Ако човекът не ми отговори, е много реално извинителните съобщения да се трансформират в обвинителни – „защо не ми отговаряш, това ли съм заслужила, държиш се отвратително“. Със задълбочаване на ситуацията може да се стигне и до по-терминална еднопосочна комуникация от типа „слагам край на нашите отношения“. Всеки може да си представи възможните резултати, един от които е, че отношенията между двете страни трудно биха могли да бъдат същите, както преди, ако междувременно са се настанили толкова негативни емоции и обвинения.

Примерите от реалността, в които мозъкът ни ражда сценарии, могат да бъдат безкрайни, но за илюстрация – ето още няколко:

• Клиент връща рязък мейл на резултат по проект, който му пращаме, в който казва, че това категорично не е нещото, за което сме се разбрали. Първи сценарий – клиентът не ме харесва и не му пука толкова за проекта, но му е важно да се държи „шефски“. Емоции – яд, гняв, огорчение. Възможна реакция – агресивен отговор, в който защитаваме защо това е точно онова, за което сме се разбрали. Когато сме в спокойно състояние, можем лесно да се сетим какви ще бъдат последствията от това действие. Твърде вероятно е да влезем в спор, който няма да бъде продуктивен и ще задълбочи проблем, който е вероятно да не съществува към началния момент. Алтернативен сценарий е да допуснем, че е възможно някъде да сме се разминали по пътя на уговорките или клиентът да не разбира докрай добре какво му пращаме. Тогава емоциите биха били различни – може би леко напрежение, леко раздразнение, а действията – фокусирани върху намирането на решение. Тоест, по-скоро ще се свържем с клиента, за да изчистим недоразбирането. Вторият сценарий определено ни върши по-добра работа.
• Искаме да подарим на родителите си пътуване със самолет. Те обаче се дърпат, отказват подаръка и реакцията им въобще не е толкова ентусиазирана, каквато сме очаквали. Първи интерпретации – въобще не оценяват усилията, които полагаме да ги зарадваме, толкова са неблагодарни. Възможна реакция – врътваме се обидени и не си говорим известно време. Последствията са влошени, макар и временно отношения, и едно статично напрежение, което със сигурност усещаме заради дискомфорта да сме в обтегнати отношения с близки хора. А алтернативното обяснение може да бъде – не са летели със самолет, не знаят чужд език, ще им коства много повече психическо напрежение, отколкото на нас, за да се решат на това пътуване. Говорим за ниво на разбиране, което ако присъства, емоциите нямат голям интензитет и са с позитивен оттенък – на емпатия и съчувствие. Тогава възможните реакции са много – да се опитаме да демонстрираме разбиране, да намерим начин да ги подкрепим и успокоим страховете им или да се откажем от тази форма на подарък. При всички случаи тези реакции вече щадят и усилват близостта ни с тях.
• Споделяме наша идея с колега и той започва да обяснява защо тя няма как да се реализира. Първи сценарий – този ме подценява, винаги е против идеи, които не е измислил сам, много е лесно да се критикува, вместо да се раждат решения. Емоциите – недоволство, гняв, усещане за липса на признание, разочарование. Реакциите също могат да са различни – да влезем в спор и да се конфронтираме или да се оттеглим и дистанцираме. Алтернатива е да допуснем, че колегата има начин на мислене, фокусиран върху търсене на проблеми, което е много ценно, защото помага за намиране на решения и отстраняване на подводни камъни. Тогава сред емоциите, които вероятно ще изпитаме, ще има раздразнение, но в много по-лека степен, но ще има и любопитство. Реакцията ни ще бъде насочена към това, да разберем какво се крие зад извадените аргументи и има ли конкретни решения, които човекът вижда. От това ще имаме ние самите добавена стойност.

Режисирането на филми в главата ни е част от нашето ежедневие и няма как да го избегнем. Защото това е механизмът, по който нашият мозък осмисля света. Ние инстинктивно правим допускания за това какво и защо се случва, за да го разберем по-добре. Но има няколко техники, които да помогнат да раждаме и алтернативни сценарии, които да ни извадят от силните емоции, които често спонтанните сценарии пораждат и да вкарат ума ни в рационален режим на мислене.

Аз, лично, използвам за себе си следните няколко стъпки, които ми помагат да се изваждам от собствените си филми и да се оглеждам за алтернативни перспективи:

• Когато регистрирам, че умът ми създава сценарий, целенасочено се опитвам да генерирам и други обяснения за ситуацията, освен първоначално възникналото.
• Помага ми да си запиша идеите, до които съм достигнала, и оценявам всяка интерпретация (включително първоначалната) по следните параметри – колко реалистичен е този сценарий, има ли факти, които са в негова подкрепа, има ли факти, които му противоречат, какви биха били действията ми във всеки от сценариите и какви биха били възможните последствия от тях. Ако имам съмнения в преценката си, питам някой приятел, колега или друг близък човек за мнение.
• Избирам си алтернативно обяснение, което оценявам като най-реалистично и което, ако възприема – би ми донесло най-позитивни резултати.

Някои сигурно са чували притчата за слона и слепците, които като чули че в селото е дошъл слон, решили да разберат какво е това животно. Единият хванал хобота и казал, че прилича на змия, другият стиснал ухото и казал, че животното е като палмово листо, третият прегърнал крака и настоявал, че животното прилича на стълб и т.н. Идеята на тази история е да покаже, че нашето възприемане на реалността зависи от гледната ни точка. А тя в повечето случаи е ограничена. Умът ни обаче има свойството да търси пълнота и сам си генерира факти и детайли, които не винаги обективно съществуват. Така, оставайки само  със собствената си гледна точка, често рискуваме да оперираме в изкривена и донякъде измислена реалност, която много често е родена от страховете ни и лошия ни минал опит. Имайки осъзнатостта за това обаче, имаме и силата да избираме и други обяснения и сценарии, извън първоначално режисираните от нашия ум.

В края на месец март всяка година от 2012 г. насам излиза Световният доклад за щастието. В него стандартно се публикува класация на страните в света, подредени по нивото на преживяване на щастие на гражданите им (ако се чудите, България е на 88-о място от 149 държави). Тази година, фокусът на доклада е и върху ефекта от пандемичната ситуация върху нивото на щастие и оценка на това как различните държави и управлeнието в тях адресира ситуацията.

И макар начинът ни на живот и усещането ни за преживяване на щастливи моменти да претърпяха промени в следствие на пандемичната ситуация, като че ли един феномен, усилващ се в последните години, се запазва, а именно натискът към щастие. На 20-ти март, Световния ден на щастието, Мануела Станукова говори на тази тема пред Семейно радио по БНР – програма Христо Ботев. 

Какво е щастие, има ли стремеж или дори натиск към щастие в обществото, на какво се дължи той и дали щастието е крайната дейстинация, към която се стремим – това са въпроси, чиито отговори можете да чуете в записа.

Всички си имаме проблеми. Вие си имате проблеми. Аз си имам проблеми. Проблемите са част от живота. Част от живота е и решаването на тези проблеми, за да може самият живот да продължи. И когато един проблем се появи, голям или малък, в нашия мозък се задействат специфични процеси на страхова реакция, които имат за цел да фокусират вниманието ни върху този проблем, за да успеем да му намерим решение. Това е основната функция на страха, тревогата, притеснението – да насочи вниманието ни към нещо, спрямо което трябва да предприемем действие, за да сме добре.

И така, ние се тревожим и започваме да търсим решение, но понякога, ако мога да взаимствам от “Мечо Пух”, просто си седим и се тревожим. И често бъркаме тези две състояния – тревожейки се за нещо, ние си мислим, че търсим решение на проблема, но всъщност въобще не е така. Защото тревоженето и търсенето на решения са две съвсем различни, често коренно противоположни, състояния на мисленето.

По дефиниция, процесът на вземане на решение е позитивен, резултатно-ориентиран и целенасочен начин на мислене, минаващ през следните стъпки:

• Дефиниране на проблема и начина, по който ни касае – на какво трябва да реагираме всъщност, какво е заплашено в тази ситуация;
• Планиране на желан изход от ситуацията и позитивно крайно състояние – какво искаме да постигнем – връщане към предишно състояние или промяна на състоянието към по-позитивно за нас;
• Генериране на алтернативни варианти на реакция – kатрупване на варианти за действие, спрямо нашите възможности, ресурси и контекст, които биха довели до желаното състояние;
• Оценка на алтернативните варианти и избор на решение – рационално, а не емоционално, дефиниране на плюсове и минуси към всяка възможна алтернатива, спрямо възможните последици от прилагането й и вероятността ни за успех. Алтернативата с най-голям брой плюсове и най-малко рискове за нас, спрямо субективната ни оценка, е решението, което трябва да вземем.

Тревожността, от своя страна е свързана с мисленето за нещата, които могат да се объркат, да ни наранят или да доведат до лоши последици. След първоначалното идентифициране на заплашващия стимул (има риск за финансовото ни състояние, нямам време да си свърша задачите, детето вдига температура и какво ли още не), ние може да залепнем в обмисляне на негативните последици, в повтарящо се фантазиране на често катастрофални и нереалистични загуби и наранявания на важните за нас неща. Т.е., здравословният процес на разтревожване, който ни е фокусирал върху проблема, да се превърне в токсичен, защото сме заседнали в него и не продължаваме към търсенето на решения. Мисленето ни директно се прехвърля към едно бъдеще, в което не сме намерили решение и живеем в него, докато то изяжда силите и енергията ни. Или пък се поддаваме на склонността да предъвкваме минали подобни проблеми, в които изходът е бил лош за нас. Или настоящето изглежда като една сгъстяваща се мъгла от проблеми и безизходица, в която не можем да мръднем и крачка напред. Защото за нашия мозък, между това, което се е случило наистина, и това, което си фантазираме, че се случва, почти няма разлика. Светът на тревогата е светът, в който не сме намерили решение на проблема, а не, в който търсим неговото решение.

Търсенето на решение е позитивен процес на мислене, тревогата, като форма на страхова реакция, е негативен процес на мислене спрямо реалността. И е изключително важно да правим разлика между тях, защото множество изследвания са доказали, че колкото по-силна е емоцията, толкова по-ниско е нивото на рационално и обективно мислене. Ние хората трудно мислим и чувстваме едновременно и емоциите винаги имат склонността да вземат връх при което рискуваме разумът ни да не успява да използва пълния си капацитет за вземане на решения и да ни карат да действаме по не най-умния начин, на който по принцип сме способни. Ако останем в тях, страхът и тревожността изяждат силите ни и често ни карат да се чувстваме много по-малко способни да се погрижим за себе си, отколкото сме реално. Тласкат ни към преживяване на безпомощност и състояние на жертви на ситуации, в които всъщност имаме много повече сила и възможности за намиране на позитивен за нас изход.

Освен това, когато се притесняваме, са необходими много умствени усилия, за да спрем да се фокусираме върху заплахата и да преминем към по-целенасочено мислене. Това означава по-малко когнитивни ресурси, останали за реално решаване на проблема.

Въпреки тази съществена разлика, често си мислим, че тревоженето е продуктивен процес. Фокусираме се върху заплашващия стимул, превъртаме го отново и отново в главата, обмисляме възможни резултати (главно лошите) и отделяме много време и психическа енергия за това. Но не стигаме до никъде. Все едно натискаме силно педала на газта на колата, но не сме включили на предавка, която да задвижи колелата. В главата ни се разнася бучене, често гръмовно бучене, което ни заблуждава, че двигателят работи за излизане от ситуацията, но накрая не сме мръднали и сантиметър. И така изгаряме огромно количество психично гориво, без никакъв реален ефект.

Ето няколко идеи за това как да разберете дали просто се тревожите за проблема или мислите фокусирано за решаването му:

1) Огледайте вътрешния си свят и помислете как се чувствате. Напрегнати ли сте, притеснени и разстроени ли сте? Ако е така, може би в момента сте по-склонни да се тревожите, а не да мислите конструктивно.

Опитайте се да успокоите вътрешните си тревоги – поемете бавно и дълбоко въздух с диафрагмата. Направете го няколко пъти, но бъдете сигурни че е БАВНО и дълбоко. Внимавайте да не хипервентилирате, защото при ускорено дълбоко дишане в тялото нахлува рязко много кислород и може да се замаете. Целта е да забавите сърдечния ритъм, не да го ускорите. Ако това не помогне – спрете за малко да мислите по темата и направете нещо разтоварващо или разсейващо – излезте на разходка, направете леки упражнения, вземете душ или нещо дуго, чрез което знаете, че се разтоварвате най-ефективно. След това отново се върнете към решаването на проблема, но бъдете сигурни, че мислите за възможното решение, а не за възможните негативни последици, ако не намерите решение.  Т.е. уверете се, че мислите, а не – че се тревожите.

2) Ако усетите, че прекарвате много време, мислейки как нещата могат да се объркат и до какви, често катастрофални, последици могат да доведат – значи със сигурност се тревожите, а не мислите.

Не забравяйте, че фокусирането върху това, което НЕ искате да се случи, отнема време от по-продуктивното мислене. Вместо това, съсредоточете вниманието върху целите си – това може да улесни измислянето на път към постигането им. Мисленето за решението, помага за неутрализиране на мисленето за заплахата. Мислете за решенията, не за заплахата.

В такива ситуации много помага да се опитаме да „материализираме“ мислите си – да ги изговорим или още по-добре, да ги напишем. Почти винаги, имайки възможност да чуем мислите си „отстрани“, ние придобиваме власт да оценим тяхната обективност. В такива случаи преживяването „Ама аз наистина ли го мисля и вярвам това?!?“ е доста често срещано и много помага за овладяване на тревожността.

3) Докато размишлявате, веднага ли отхвърляте всичките си решения като неефективни? Ако е така, може би се тревожите, а не мислите.

Не забравяйте, че притеснението ни кара да се чувстваме песимистични относно бъдещето и този песимизъм се прехвърля като свръх-критичност към идеите ни за справяне. Често, когато сме тревожни, ние действаме инстинктивно и търсим спасение с познатите ни начини на реакция, в инстинктите и навиците си. Креативността ни спада и въображението ни, което стои в основите на всяко планиране и вземане на решение, става тромаво, главата ни сякаш е празна и трудно ни хрумват възможни решения на ситуацията. Опитайте се да не се цензурирате, давайте пространство на всяко възможно хрумнало ви решение и го обмислете като възможно такова. След като сте извадили от главата си на бял лист всички възможни хрумнали ви решения, генерирайте съзнателно и целенасочено плюсовете на всяко от тях. Едва след това се опитайте да оценявате вероятността за настъпване на рисковете, колкото се може по-обективно.

4) Усещате ли, че ви е трудно да се спрете на финален избор на решение, защото се притеснявате дали това е най-доброто възможно за вас в момента? Това е нормален процес на тревога при избора, преодолейте го.

Всяко решение е свързано със загубата на всички останали алтернативи. Когато сме заседнали в тази фаза на процеса на мислене, ние калкулираме само възможните загуби, възможните варианти как сами ще се прецакаме, ако изберем едно, а не друго. Това е естествен процес на колебание, но колкото по-дълго време седим в него, толкова повече той генерира допълнителна тревожност, която се прилепва към първоначалната тревожност от проблема. Давайте една стъпка напред, смело и с увереност, че това е най-доброто към момента, което искате и можете да направите, но имайки готовност да препланирате, ако по пътя излезе по-добра възможност. Именно това търсете – по-добра възможост, а не проблемите в собственото си решение и поведение.

Когато седнете и се съсредоточите върху даден проблем, опитайте се да го направите по открит, спокоен и неосъждащ себе си начин. Ясно дефинирайте проблема, посочете крайните си цели и мислете положително. Ако откриете, че попадате в негативно мислене (например, мислите за всичко, което може да се обърка), не се разочаровайте и не се отказвайте. Просто се опитайте да пуснете тези мисли и пренасочете ума си към самия проблем.

Мислете за решението, не за последиците, защото, ако мислите за последиците – вие се тревожите, а не търсите решение. А има толкова по-добри начини да си прекарате времето, от това да се тревожите.

Всеки ги е срещал в живота си рано или късно – те – така наречените “хейтъри”.  Тези, които винаги посочват причините, поради които нещо няма как да стане. Споделяте идея, която сте обмисляли дълго време и искате да реализирате и хоп – изскача един и започва да изрежда всички неща, които не са наред с идеята. И започва да ти кипи едно негодувание отвътре…

Едно време и аз хич не ги обичах. Наистина е доста неприятно усещане да си инвестирал време и да си мислил как да стане нещо, за да ти кажат защо няма да стане. Но с годините се научих да ги харесвам.

Повечето хора от този тип не са хейтъри в истинския смисъл на думата. Според речника, хейтър е човек, който не може да бъде щастлив с успеха на другите, който не иска да е на тяхно място, но му доставя удоволствие да ги накара да се почувстват зле.  Добре де, някои сигурно са и такива, но определено – не всички.

На повечето хора, които се сдобиват с това прозвище, просто мозъкът им работи на принципа да открива проблемите. И ако се чувстват спокойни в средата, в която се намират, свободно започват да ги изреждат.  Това често са по-тревожни хора, които са настроени мисловно на вълна опасности или предотвратяване на рискове. В някои случаи този тип реакция може и да е техният начин да доминират над другите, но често е и техният начин на грижа за другите. А понякога е просто мисловен навик, който може да се модифицира.

Ако си позволим да ги приемаме и слушаме спокойно и без емоции, могат и да ни свършат половината риск анализ по идеите, което си е чист бонус. Много често в нещата, които казват като пречки, има резон и полезност. Можем да си вземем тези, които считаме за валидни и да помислим как да направим така, че да ги преодолеем.

И друго съм забелязала. Повечето от този тип хора може и да започват с това как нещо няма да стане, но впоследствие всъщност намират начини да се случи. Само дето леко са ни изправили на нокти в началото.

Изработила съм си с опита и една стратегия, която в повечето случаи ми върши работа, когато срещам такава реакция. Имам си сет от въпроси, които да задам:

• Нещата, които казваш, означават ли, че мислиш, че няма никакъв хляб в тази идея?

Когато конфронтираме някого с крайно твърдение (в случая – няма никакъв хляб в идеята), по-често реакцията е на отрицание. По-вероятно е фалшивият “хейтър” да ви отговори, че всъщност вижда стойност в това, което споделяте, като посочва аспекти, които е добре да се вземат под внимание при реализирането й.

• Не съм сигурна, че те разбирам правилно. Какво точно се опитваш да ми кажеш?

В много случаи непосредствената първоначална реакция се излива по не особено ясен и структуриран начин и ни е трудно, сблъсквайки се с нея, да разберем какво е посланието, което получаваме. Затова аз си питам и обикновено започвам да получавам много по-конкретни и смислени отговори.

• Според теб има ли какво да се направи, за да се случат нещата?

Този въпрос върши страхотна работа, защото измества фокуса от търсенето на проблеми към търсенето на решения. А тези хора могат да измислят решения също толкова добре, колкото и да откриват пречки. Има и други положителни ефекти от въпроса – ангажира хората с измислянето на план за действие от една страна и демонстрира зачитане – от друга.

Разбира се, много по-лесен щеше да е животът, ако нарочените за “хейтъри” започваха изказванията си с “Виждам потенциал в тази идея, наистина може да се получи нещо добро. Виждам и някои потенциални пречки, искате ли да ги обсъдим?”.

Това обаче трудно ще се случи, ако в главите на всички около тях те са “мрънкачите”. Познавам супер стойностни хора, които са започнали сами да говорят за себе си и да се представят като “хейтъри”. “Нали всички ми обясняват, че съм хейтър”, “Както е известно, аз съм мрънкалникът на групата”, “Май по-добре да си мълча, че само изнервям обстановката” и т.н.  Те до такава степен са влезли в ролята, която им отредена от околните, че нямат достатъчно ресурс да излязат от нея.   

Така че, ако искаме да да излязат от роля, можем да спрем да се държим с тях като с “хейтъри” и да спрем да подхранваме груповото схващане, че са такива.

Как става това ли? Опитваме се да не се затваряме, когато получим обичайната за тях реакция. Ползваме горните въпроси, за да ги изведем от нея. Демонстрираме уважение и зачитане на мнението им. И като си изградим поне базово ниво на доверие – връщаме обратна връзка. Смислената обратна връзка би звучала от сорта на “Когато имам нова идея, ти си един от първите хора, на които избирам да я споделя, защото знам, че ще ми помогнеш да намеря и премахна пречките пред реализирането й. Иска ми се, когато ти я разказвам за първи път, първо да получавам мнението ти дали в нея има стойност и резон като цяло и после да минаваме към по-детайлен анализ. Когато започнем директно от поблемите, често оставам с усещането, че мислиш, че идеята ми не става.”

Тази последната част с промяната изисква голямо търпение и упоритост и ако не ни е важна, може и да не й се посвещаваме. Но определено има смисъл да откриваме и използваме полезното, което хората от този тип често ни дават, въпреки че не е по най-добрия начин.