Всеки ги е срещал в живота си рано или късно – те – така наречените “хейтъри”.  Тези, които винаги посочват причините, поради които нещо няма как да стане. Споделяте идея, която сте обмисляли дълго време и искате да реализирате и хоп – изскача един и започва да изрежда всички неща, които не са наред с идеята. И започва да ти кипи едно негодувание отвътре…

Едно време и аз хич не ги обичах. Наистина е доста неприятно усещане да си инвестирал време и да си мислил как да стане нещо, за да ти кажат защо няма да стане. Но с годините се научих да ги харесвам.

Повечето хора от този тип не са хейтъри в истинския смисъл на думата. Според речника, хейтър е човек, който не може да бъде щастлив с успеха на другите, който не иска да е на тяхно място, но му доставя удоволствие да ги накара да се почувстват зле.  Добре де, някои сигурно са и такива, но определено – не всички.

На повечето хора, които се сдобиват с това прозвище, просто мозъкът им работи на принципа да открива проблемите. И ако се чувстват спокойни в средата, в която се намират, свободно започват да ги изреждат.  Това често са по-тревожни хора, които са настроени мисловно на вълна опасности или предотвратяване на рискове. В някои случаи този тип реакция може и да е техният начин да доминират над другите, но често е и техният начин на грижа за другите. А понякога е просто мисловен навик, който може да се модифицира.

Ако си позволим да ги приемаме и слушаме спокойно и без емоции, могат и да ни свършат половината риск анализ по идеите, което си е чист бонус. Много често в нещата, които казват като пречки, има резон и полезност. Можем да си вземем тези, които считаме за валидни и да помислим как да направим така, че да ги преодолеем.

И друго съм забелязала. Повечето от този тип хора може и да започват с това как нещо няма да стане, но впоследствие всъщност намират начини да се случи. Само дето леко са ни изправили на нокти в началото.

Изработила съм си с опита и една стратегия, която в повечето случаи ми върши работа, когато срещам такава реакция. Имам си сет от въпроси, които да задам:

  • Нещата, които казваш, означават ли, че мислиш, че няма никакъв хляб в тази идея?

Когато конфронтираме някого с крайно твърдение (в случая – няма никакъв хляб в идеята), по-често реакцията е на отрицание. По-вероятно е фалшивият “хейтър” да ви отговори, че всъщност вижда стойност в това, което споделяте, като посочва аспекти, които е добре да се вземат под внимание при реализирането й.

  • Не съм сигурна, че те разбирам правилно. Какво точно се опитваш да ми кажеш?

В много случаи непосредствената първоначална реакция се излива по не особено ясен и структуриран начин и ни е трудно, сблъсквайки се с нея, да разберем какво е посланието, което получаваме. Затова аз си питам и обикновено започвам да получавам много по-конкретни и смислени отговори.

  • Според теб има ли какво да се направи, за да се случат нещата?

Този въпрос върши страхотна работа, защото измества фокуса от търсенето на проблеми към търсенето на решения. А тези хора могат да измислят решения също толкова добре, колкото и да откриват пречки. Има и други положителни ефекти от въпроса – ангажира хората с измислянето на план за действие от една страна и демонстрира зачитане – от друга.

Разбира се, много по-лесен щеше да е животът, ако нарочените за “хейтъри” започваха изказванията си с “Виждам потенциал в тази идея, наистина може да се получи нещо добро. Виждам и някои потенциални пречки, искате ли да ги обсъдим?”.

Това обаче трудно ще се случи, ако в главите на всички около тях те са “мрънкачите”. Познавам супер стойностни хора, които са започнали сами да говорят за себе си и да се представят като “хейтъри”. “Нали всички ми обясняват, че съм хейтър”, “Както е известно, аз съм мрънкалникът на групата”, “Май по-добре да си мълча, че само изнервям обстановката” и т.н.  Те до такава степен са влезли в ролята, която им отредена от околните, че нямат достатъчно ресурс да излязат от нея.   

Така че, ако искаме да да излязат от роля, можем да спрем да се държим с тях като с “хейтъри” и да спрем да подхранваме груповото схващане, че са такива.

Как става това ли? Опитваме се да не се затваряме, когато получим обичайната за тях реакция. Ползваме горните въпроси, за да ги изведем от нея. Демонстрираме уважение и зачитане на мнението им. И като си изградим поне базово ниво на доверие – връщаме обратна връзка. Смислената обратна връзка би звучала от сорта на “Когато имам нова идея, ти си един от първите хора, на които избирам да я споделя, защото знам, че ще ми помогнеш да намеря и премахна пречките пред реализирането й. Иска ми се, когато ти я разказвам за първи път, първо да получавам мнението ти дали в нея има стойност и резон като цяло и после да минаваме към по-детайлен анализ. Когато започнем директно от поблемите, често оставам с усещането, че мислиш, че идеята ми не става.”

Тази последната част с промяната изисква голямо търпение и упоритост и ако не ни е важна, може и да не й се посвещаваме. Но определено има смисъл да откриваме и използваме полезното, което хората от този тип често ни дават, въпреки че не е по най-добрия начин.