Лъжата, на която сме били подложени от хора, които в една или друга степен са ни важни, може да бъде изключително нараняващо ни емоционално преживяване. Когато значими за нас хора или такива, от които зависим, ни излъжат или премълчат нещо, изпитваме силно усещане за несигурност. Светът става нестабилен, а от там – и нашето усещане за безопасност. Защото в един нереален, неистински, нестабилен свят, не можем да дефинираме адекватни възприятия на случващото се и реакция. И тогава се появява чувството на страх – ние сме заплашени, защото реалността не е такава, какво знаем, че е. Чувстваме се несигурни, параноидни, гневни и обидени, че ни причиняват това ужасно усещане –липсата на обективна истина, която да приемем за реалност. И това поражда мета страх – страхът, че човекът отсреща не може да бъде разбран, не можем да се свържем с него, че той прави неща, които ще ни наранят и ние не ги знаем какви са, но ги очакваме и не можем да обезопасим себе си в контакта с него. Човекът става черно-бял, той вече е една перманентна заплаха. И ние се фиксираме върху самия процес на стабилизиране на реалността, на търсене на истината и в името на това загърбваме понякога доста по-важни за нас неща в отношенията ни с този човек.
В същото време всички ние, хората, лъжем постоянно. Нарочно или неволно не казваме всичко и пропускаме неща, които може да са важни за отсрещната страна. Имаме втори и трети план на мотивация, които не споделяме с другите. Изопачаваме или премълчаваме информация. А понякога – просто си лъжем. Лъжем, за да изглежаме по-готини. Лъжем, за да спечелим материална или емоционална награда. Лъжем, за да избегнем емоционално или друго наказание, неодобрение, осъждане. Лъжем, за да не нараним другия. Лъжем, защото самите ние не харесваме това, което сме направили. Лъжем, за да съхраним, поради неясни страхове, личния си свят от другите. Лъжем, за да сме любезни и учтиви. Разбира се, има хора, които го правят по-често от другите. Но така или иначе – всички го правим. И постоянно можем да го очакваме от другите.
И когато това неизбежно се случи, ние сме много склонни да се „залепяме“ емоционално върху самия факт на лъжене, дори и това, за което човекът ни е излъгал, да не е от особена важност за нас. Ваш колега ви е излъгал, че е работил до 6 по проекта, а сте го видели в 5.30 да си тръгва от офиса. Проектът е станал супер, но какво от това – той ме лъже! Партньорът ви ви е казал, че е работил до 7 в офиса и след това се е прибрал и е сготвил вечеря, но по миризмата на бира от него, подозирате, че това не е точно така. И какво като ви е сготвил вечеря, той лъже!
Самият факт, че има нещо скрито за нас, че нещо не са ни казали, ни кара да се фиксираме върху това и инвестираме огромни лични емоционални ресурси в преживяване на събитието. Активираме страхове и тревоги и мислим как да се обезопасим срещу неясната заплаха. А понякога се втурваме да търсим истината и разрушаваме значими отношения и изхабяваме връзките си с другите, само защото искаме да постигнем непостижимото – те повече никога да не правят така. Да видят, че „тия не ни минават“ и винаги да са стабилни, честни носители на реалността. И често се получава един перпетум мобиле – колкото повече дебнем и ровим за истината, колкото по-параноидно се отнасяме към хората, толкова повече ни лъжат и се крият от нас. Колкото повече ровим за истината, толкова повече тя се закопава и става по-трудно да стигнем до нея и това може да се превърне в основен фокус на отношенията ни с един или повече хора.
А често лъжите са безвредни за нас, те обслужват цели на хората, които не ни касаят истински. И цялото изхабяване на личен ресурс и на отношенията с този „лъжец“ е всъщност абсолютно безсмислено за нас от житейска гледна точка. „Лъжата“ не ни наранява по никакъв начин, тя е просто продукт на волно или неволно преследване от човека на цели, които или не са нараняващи ни, или не са свързани с целите на отношенията ни с него.
Лесен начин да не пилеем личните си ресурси в такива ситуации е да си отговорим на въпроса „И какво от това?“. Откриваме, че не са ни казали всичко, че хората си имат паралелни планове или право в очите са ни излъгали за някакъв факт. И какво от това? Какви са загубите за мен от тази лъжа? Кое ме дразни – че са ме излъгали или че това, за което са ме излъгали, ме наранява наистина? Да отсяваме реалните възможни поражения за нас и за важни за нас неща от въпросната „лъжа“. Това е въпрос на удържане на първоначалната параноидна реакция и стремежа да разкрием истината или да накажем “лъжеца”. Да се замислим – струва ли си да инвестирам негативно отношение и взаимодействие в разчоплянето на тази истина или не? Пука ли ми в действителност, че точно това са го премълчали или че са ме излъгали?
Защото често биваме лъгани от хора, с които изграждаме значими за нас отношения и има опасност да пожертваме важните за нас неща в името на разкриването на „лъжите“ им. И в такива случаи е по-добре да пазим силите си и отношенческия си ресурс с човека, за да можем да стигаме до истината, когато това е наистина важно за нас като прощаваме маловажните лъжи. Защото всички ние лъжем понякога, нали?
