Понякога не си даваме напълно сметка как непрекъснато създаваме очаквания у другите или те волно или неволно създават такива у нас. И каква огромна роля играят в живота ни тези очаквания. Удовлетворените ни карат да се чувстваме спокойни, сигурни, доволни, понякога дори щастливи. Но неудовлетворените ни вкарват в режим на неприятни за нас усещания – тревога, безпокойство, несигурност, напрежение, разочарование, разклатено доверие.

Познато ли ви е усещането, когато не знаете какво става с важни за вас неща? Аз го наричам “във въздуха” и си признавам, че нямам голям толеранс към него.

Така се чувствам, когато някой е казал, че ще направи нещо в определен срок, срокът идва, а нещото не е направено или поне аз нямам идея какво се случва с него.

В такива ситуации доверието ми в човека е разклатено, защото се чувствам излъгана, и ми се налага да полагам допълнителни усилия, за да успокоя напрежението, което неизвестността неминуемо ми носи.

И в работата, и в личния живот, това как управляваме очакванията на другите се отразява на качеството на взаимоотношенията, които изграждаме с тях.

Опитът ми показва, че има няколко основни причини, които често водят до неудовлетворени очаквания.

Номер 1: несподелени очаквания

Например партньорът ви ви казва, че ще вземе детето от детска градина днес. Не е казал в колко, но базирано на личния си опит и предпочитания за това как да се случат нещата, вие вече сте си представили, че той ще вземе детето в 5 и когато се приберете в 6 от работа, вече ще бъдат вкъщи. Прибирате се и не заварвате никого. Притеснение – какво се случва, да не е забравил и детето да стои само в градината и т.н. В действителност двамата са отишли да се почерпят някъде или да поиграят навън.

Друг пример – ваш колега ви казва, че може да изпълни задачата, която му възлагате, за един ден. Вие се съгласявате. Минава един ден, но задачата не е изпълнена и сте обхванати от напрежение, че няма да предадете проекта навреме. В действителност колегата ви е имал предвид, че ще му отнеме един ден да я изпълни, но не е казал в кой ден ще го направи.

И партньорът, и колегата от горните примери, са създали очаквания, почти сигурно без да си дадат сметка, че са го направили. Вероятно и двамата имат обратни очаквания към вас – колегата да му дадете конкретен краен срок, след който изпълнението на задачата няма смисъл за вас, партньорът – че ще използвате това време да направите нещо за себе си, за което все не ви остава време.

Важно е да си даваме сметка, че с думи и действия, често несъзнавано, създаваме очаквания у другите и те у нас. И в наша власт е да ги направим споделени като ги конкретизираме. Достатъчно е да търсим уеднаквяване на разбирането с другия човек по няколко параметъра – какво ще стане точно, кога точно ще стане, необходимо ли е нещо друго да се случи, за да стане това, ако има пречки за случване на договореното или нужда от допълнителна информация – как ще си комуникираме.

Номер 2: липса на комуникация

Всички сме хора и ни се случва или да не сме преценили правилно силите си да свършим нещо в даден срок, или да поемем ангажимент, който не сме съобразили с друга задача в календара, или просто животът ни поднася нещо, което не сме очаквали и не сме могли да предвидим и то ни пречи да изпълним дадено обещание.

В тези ситуации най-доброто нещо, което можем да направим, е да сигнализираме на другия човек. Така си гарантираме, че той знае какво се случва, получаваме възможност да обсъдим алтернативни срокове и най-вече – даваме му възможност да намери друго решение, ако това се налага.

Често, от притеснение, че се дъним, какво ще си помислят за нас или от неглижиране на ситуацията (нищо няма да стане, ако малко закъснея), избираме да замълчим, докато не намерим време да свършим обещаното. Човекът започва да ни търси, а ние не отговаряме и дори започваме да се дразним, че ни притиска. Резултатът е логичен – обтегнати отношения и нарушено доверие.

Моят опит показва, че проактивната комуникация прави чудеса за отношенията с другите. В повечето ситуации е достатъчно само да драснем един ред, че не се справяме с нещо в обещания срок, но ще бъде готово за еди кога си. Когато това не е проблем за отсрещната страна, даже не получаваме отговор или получаваме само кратко потвърждение и всичко отново е с установени рамки. Няма напрежение, нерви, обвинения.

Редовната и навременна комуникация е най-ефективният инструмент за управление на чуждите очаквания. Комуникацията е важна и тогава, когато нищо не се променя спрямо първоначалните договорки. Особено, ако нещото, което сме обещали да направим, е по-сложно и минава през няколко стъпки. Тогава да даваме от време на време информация на другия какво е свършено до момента и какво остава да се направи, го кара да се чувства спокоен и удовлетворен.

Номер 3: обърнати роли

Често хората ме питат кой трябва да управлява очакванията в едно взаимодействие. Моят отговор е, че това е човекът, който трябва да достави обещаното в даден срок.  Например, наемате частен учител на детето си, който да го подготви за приемен изпит. Негова е отговорността да ви дава на определен период обратна връзка какъв е прогреса на детето ви спрямо крайната цел. Или колега от друг отдел трябва да изработи нещо, което да ползвате във вашия проект. Негова е отговорността да комуникира с вас какъв е статуса и при нужда от промени. Защото този, който прави нещото, е човекът, който конкролира информацията за него – дали има всичко необходимо, как се движи, срещнал ли е непредвидени пречки и т.н.

Не са рядкост обаче случаите, когато човекът, който трябва да получи даден резултат, непрекъснато търси информация и следи за редовно планиране и препланиране проактивно, тъй като не получава изобщо такава или не я получава навреме. Това може да бъде много изнервящо за този човек, тъй като се чувства като някой, който непрекъснато пита и прави нещо, което не му е работа. С две думи – безсилието на човека “с вързаните ръце”, който се опитва да направи нещо.  

Хубаво е да си даваме сметка, че непрекъснато с някого сме в отношения на “клиент – доставчик”. И клиентът е този, който казва какво му трябва, а доставчикът е отговорен веднъж съгласил се – да го достави в срока и във вида, които са договорени. 

Доброто управление на очакванията може да бъде ключът към дълготрайни и ползвотворни партньорства в живота ни, а неефективното да води до нестабилни отношения, с ниско ниво на доверие и непрекъсната нужда от изяснявания. И понеже логично предпочитаме първите, е важно да помним, че очакванията трябва да бъдат изяснени  и разбрани еднакво от всички замесени, а редовната и навременна комуникация и спазването на обещанията са основният инструмент за удовлетворяване на вече създадени очаквания. И да не забравяме, че често пъти фрустрацията, която изпитваме при неудовлетворени очаквания, е в резултат от идеята ни за постигнат консенсус, генерирана от нашия ум, а не от действително направени договорки с другите.

Дори и да не преминат в еуфория и възторг, за повечето хора, празниците в края на годината са период на излизане от рутината. Време, в което ние имаме повече време за „живота“ си, близките си и важните за нас неща. Поради естествената си функция на отбелязване на край на един период и начало на друг, те са често и период на вглеждане в себе си, осмисляне на опита и пожелаване на неща, които ще ни направят една по-добра версия на себе си или ще направят живота ни по-добър. И тегленето на новогодишните късмети е просто ритуализация на този естествен процес на пожелаване, който ние правим към самите себе си.

Да живея по-здравословно! Да отделям повече време на близките си! Да се грижа по-добре за дома си! Да ям по-малко! Да пуша по-малко! Да прекарвам по-малко време в електрони устройства! И какво ли не друго си „пожелаваме на себе си“…

Но после празниците свършват и ние се връщаме в изкушенията на рутината, навиците и страстите си. Идва времето на януарските провали.

Вътрешните ни импулси настояват да бъдат задоволени, тегли ни да правим неща, които осъзнаваме, че ни вредят. И ние се борим в някаква степен, но често изкушението надделява и ние му се поддаваме. И отново се връщаме към старите си навици. Махаме с ръка и си казваме „Ето, пак не стана, няма да се справя“ и се връщаме към навиците си с пълен размах.

Ето този момент, в който решаваме да спрем да се борим с желанията и навиците си, всъщност е много по-значим за това дали се грижим за себе си, отколкото моментът, в който се поддаваме на изкушението. Моментът на цялостно предаване, на отказ от целта е точката, в която взимаме по-важното решение. И това решение не е свързано с желанието да продължим по-стария начин, а с оценката на собствените ни сили за справяне и умението ни да си прощаваме грешките.

Защото желанието да направим пак онова, което ни влече да направим, е механизъм в мозъка – механизма на изкушението, на търсенето на наградата и удоволствието. А отказът от желанието да се грижим за себе си дългосрочно е съвсем друг механизъм и той не е свързан с удоволствието от правенето на „врeдните неща“.

Защо е важно да различаваме двете неща?

Защото първото има много силен емоционален интензитет и често е по-трудно да му устоим, но за щастие то е и много по-малко важното за живота ни. Всъщност, в голямата картинка на живота ни много по-важно е дали стоим на пътя на грижата за себе си, отколкото дали от време на време се спъваме, вървейки по него.

Какво означава това на практика?

Да речем, решили сме да спрем яденето на сладко, защото това се отразява зле на здравето ни. Но ни се яде. Много ни се яде. Мозъкът ни мечтае за наградата от удоволствието да усети сладкия вкус в устата. Изкушенията са навсякъде и в главата ни се въртят всякакви оправдателни механизми защо не е голяма работа, ако си хапнем малко шоколад.

И не издържаме. Отваряме шоколада и си хапваме. И мозъкът ни е в еуфория – той е получил мечтаната награда. Дали сме си онова, което искаме толкова силно още с първата хапка шоколад. В тази първа хапка са събрани 90% от цялото удоволствие от получаването на наградата. Вторият ред шоколад не е толкова вкусен, колкото първия, третият – още по-малко, и т.н.

За повечето ще е по-лесно да спрат да ядат шоколада там, отколкото да не хапнат и първия ред.

Цигарата е най-сладка на първите дръпки. Бирата е най-вкусна на първите глътки. Фейсбук е най-вълнуващ през първите 5 минути и т.н.

И това е моментът, в който вие трябва да си простите поддаването на желанието и да продължите по пътя на грижата са себе си. Да оставите шоколада, да изгасите цигарата, да излеете останалата бира. Взели сте си наградата от поддаването на желанието и вече ще ви е по-лесно да се борите с него. Да си спестите още шоколад, още цигари, още информационна интоксикация и загуба на време…

Това важи и за пропуските ни при развиване на позитивни навици. Поддаването на мързела и инерцията всъщност е същият стремеж към получаване на удоволствие от неправенето на нещо трудно. Претупаните тренировки, отложените ангажименти да се погрижим за себе си и близките си са малките „загуби“ по пътя на развититето ни. Поддайте им се за малко и след това се върнете на пътя.

Отлагате тренировката в 8? Нищо, направете я в 10, вече сте си взели кефа от отлагането. Не сте обърнали внимание на детето си след работа, както сте били решили? Нищо! Почетете му книжка по-дълго вечерта. Не сте оправили къщата снощи, както сте си обещали? Нищо, оправете 3-4 неща сега, защото целта ви е да имате по-оправена къща, не да живеете като една перфектна весия на себе си, която не сте.

Именно перфекционизмът е онзи капан, който ни кара да мислим, че ако не сме 100% успешни в промяната, значи няма смисъл да се опитваме да се променяме. Защото животът ни често е в сивата зона и ние не сме нито толкова бели образи колкото ни се иска, нито толкова черни – колкото ни се струва понякога. Така че януарските провали не са толкова важни. По-важно е дали през юни ще имате усещане, че сте на пътя на позитивната промяна спрямо „късметите“, които сте изтеглили за себе си.

Темата „Как да се подготвим за празничните дни?“ е изключително актуална в последните десетина дни. Миналата събота Мануела Станукова представи инструмента, който разработихме в тази връзка, по Семейно радио по БНР – Програма „Христо Ботев“.

Какво ни помага да се подготвим за предстоящите дни, как да управляваме очакванията си (и към самите нас, и към другите) и какво трябва да вземем предвид в сегашната пандемична ситуация, когато се подготвяме за празниците – можете да чуете в записа от интервюто.

За да вземете този инструмент, моля, попълнете следната информация:

С въвеждането на вашите данни вие се съгласявате с нашата Поликата за поверителност и даватe съгласие да получавате полезни имейли от “Тиха Стая”. Можете да се отпишете по всяко време, като щракнете върху връзката в края на нашите имейли.

Най-често тревога ме обзема при съвпадане на много задачи с приближаващ краен срок. Тогава, временно, блокирам от безпокойство и ефективността ми рязко спада. Познавам това състояние и с времето съм си изработила поредица от стъпки, които ми помагат да успокоя тревогата и да си върна капацитета за справяне със задачите.

Споделям ги с вас:

1. Припомням си поне още няколко конкретни (иначе доста повече) сходни напрегнати ситуации, в които съм се справила успешно и си казвам: “Справяла съм се преди, ще се справя и сега!”
2. След това оставям всичко, което правя в момента, и записвам на лист нещата, които ме тревожат.
3. Обмислям всяко нещо поотделно, приоритизирам го по важност и спешност спрямо другите и му отделям време в календара си, когато ще се занимая с него.
4. Преценявам дали по някоя задача има кой да ми помогне и ако да, се обръщам към него.
5. След това захващам първата планирана задача от списъка.

И до днес си спомням една фраза на един будистки монах, която чух в някакъв сериал. Там той обясняваше на някого следното: “Ако нещо те притеснява, но има какво да направиш, няма смисъл да се притесняваш – просто го направи. Ако няма какво да направиш, отново няма смисъл да се притесняваш – приеми ситуацията.”

На база личния си опит съм забелязала, че е точно така – ако седиш в безпокойството си, без да правиш нищо, то се засилва като снежна топка и се превръща в паника. Обратно – планирането и предприемането на действия, понижава напрежението и ме връща в ефективно състояние.

И нека не се заблуждаваме. Живеем в среда, която се променя непрекъснато, изскачат нови и непланирани неща. Затова ми се налага почти ежедневно да препланирам. Въпросът е, че въпреки това – планирането винаги работи за мен.

В деня на първия локдаун за сезона, излиза и новият епизод на поредицата Естествен Интелект, в който Маня и Христина говорят по теми, които стават все по-актуални.

Какво е настойчивост и какво е устойчивост, като характеристики на човека, помагащи му да живее по-качествен живот?

Какво всъщност е качествен живот и как да го съхраним в условия на постоянен натиск от средата и промени в живота ни?

Как да разберем кога е време да спрем само да инвестираме в целите си и да се погрижим за капацитета си да продължим да инвестираме?

Какво е „Презареждане“ и как може да ни подкрепи да станем по-добра към нас версия на нас самите?

И разбира се, си говорим за изваяни спортни тела и токсични гуру персони.